Такаааа, нека да повървим малко! Този път започвам с малко по-различна нагласа. Първото ми пътешествие започна с ентусиазъм (и страх), който към края се успокои. Сега очаквам обратния процес и увеличаване на ентусиазма по време на пътуването! 😜
Можете да следите пътуването в реално време в платформата Polarsteps. Освен това, за да не претоварвам статията със снимки, можете да намерите останалите в края на поста организирани в категории.
Килифаревски манастир
Трябва да ви кажа, че съм изключително доволна от себе си – 18 км пеша с 22-килограмова раница в 36-градусова жега!
Наистина съм впечатлена! Днес исках просто да ходя. Въпреки жегата, въпреки раницата…
Бях направо щастлива, когато най-после стигнах до манастира, където бях решила да нощувам. Следвам си аз GPS-а и въздъхвам с облекчение чувайки, че след 150 м ще стигнала целта си. Леко взех да се почесвам, когато се озовах на една обрасла с храсти и треволяк козя пътека, но… испанката обеща, че съм почти там (навигацията ми е на испански), така че продължих. Така или иначе вече бях твърде уморена за разни експерименти.
След стотина метра козята пътека свършва и… следват още 50 метра през реката… Ама… мост сЪ не види нийде!
Почесването сериозно се засилва… Нямам голям избор, колкото и да се чеша. Просто е абсурдно да се връщам, за да търся друг път след цялото това ходене – нямам сили.
Въпросът е какво да рискувам – да се опитам, (натоварена с целия багаж) да си събуя обувките на камъчето, на което съм кацнала (тревата наоколо е по-висока дори от мен!) или да стисна зъби и да вляза с обувките, а след това да изхвърля мега скъпите поръчкови стелки?!
Въпреки че не съм математик, смятам, че стискането на зъби ще ми излезе доста скъпо, затова си правя на щъркел, докато се отървавам от обувките и чорапите. От този момент до стъпването ми на другия бряг една мисъл не излиза от главата ми: „Колко ли ще е забавно с електрошока на кръста ми, ако се приземя на прекрасния си задник в реката…“ 🙉🙈🙊
Опитвам се да обясня на игуменката странния си избор да нося обувките си на рамо, докато вървя боса из тръните. Тя се усмихва и казва: „Да, това се случва от време на време. Някога тук имаше мост, но вече го няма.“ Чудесно! Някой трябва да каже това на онези компании за GPS карти!
Както и да е, партито обаче тепърва предстои – забавлението ще бъде, когато си тръгвам!
Да повървим малко до Бъзовец
Събуждам се, както обикновено, в 5:30 ч. и с изненада установявам, че нищо не ме боли (много)! Стягам багажа и себе си, като се опитвам да не вдигна на крак целия манастир, и тихо се измъквам през манастирските порти.
Днешната цел е Вонеща вода – на 18 км, които се увеличават с 4, когато отказвам да пресека реката полузаспала. Така че днес ще има малко стопаджийски изпълнения!
Тъкмо изминах допълнителните 4 км и едно момче с колело стегнато върху багажника на колата, отби и спря до мен. Отиваше към Плачковци. Чудесно, значи отивам в Плачковци! 😆 Беше колоездач, който се беше запътил на някакъв вид организирано планинско каране.
Разходих се в Плачковци, пих кафе, но някак не ми допадна идеята да приключа деня в 9 сутринта. Проверка в интернет и се метнах на влака за 15-минутно пътуване до Кръстец.
Още при слизането усетих, че нещо не е съвсем наред… Питам за селото – няма село, няма го от години, откакто мината е затворена. Е, тук нямаше река, която да се пресича ама изобщо нямаше нищо! А в интернет пишеше, че има дори къща за гости… Толкова за доверието в технологиите!
Върнах се на гарата и разговарях с началника. Човекът ми предложи място за къмпингуване до една ледена чешмичка, но на мен не ми хареса – ако завали, цялата вода ще се събере там. А шансовете за дъжд бяха големи. Показа ми човекът друго място – абсолютно перфектно, обаче… нямаше вода. Трето предложение – връщам се една спирка назад с влака, малко катерене и стигам до параклис, заслон, барбекю, маси за пикник и най-важното – изворна чешма!
Прелестно място за лагеруване! Последваха обаче дълги преговори между мен и моя милост. Прогнозата е за дъжд през цялата нощ, а толкова високо в планината ще стане студено… В края на краищата реших, че щом съм тук, ще е срамота да не остана да пренощувам.
Разпънах палатката, като се наложи да измета поляната от всички джанки под дърветата, подредих всичко нужно ми за през нощта, а останалият багаж, включително и обувките ми, беше прилежно прибран в раницата ми, а тя опакована в дъждобрана си. Ако се наложи, мога бързо да преместя всичко под навеса. Е, надявам се да не се налага… 😉
Тулово
Ставам в 6:30 сутринта, което за мен си е направо късно! Чудя се защо ли? Сигурно заради дивата свиня, която се опитваше да събори палатката ми цяла нощ… Не, всъщност нищо и никой не ме е притеснявал, освен собственото ми въображение, което ме събуди от сън с туптящо в гърлото сърце, малко след полунощ.
Няма нищо по-страшно от самия страх!!!
Утрото е свежо и прохладно, макар и облачно. През цялата нощ на пресекулки валя лек и напоителен дъжд. Наслаждавам се на спокойствието и величествената красота, докато си пия кафето. Тази сутрин не бързам. Мога да се измъкна оттук само с влак, а той е чак в 10 часа.
Чувам кашляне, звук на течаща вода и забелязвам фигура, която носи две кофи, за да напои дърветата пред параклиса. О да, на чешмата има много готина табелка, която приканва туристите да се грижат за младите дръвчета в жегата. За съжаление, не се сетих да я снимам. Може би Антон ще ми направи тази услуга, когато следващия път се изкачва към върха…
Да, Антон е ранното пиле, което стреснах с моето „Добро утро„. След което побъбрихме доста приятно и дори успяхме да си направим селфи.
След като отново останах сама, започнах да събирам и подреждам вещите си, които, не знам как, бяха се разположили из почти целия заслон. Междувременно се появи още някой, когото стреснах с „Здравей„!
Хм, отговаря ми познат глас… Същият онзи глас, който снощи, виждайки смълчаната палатка под дърветата (в която аз вече се унасях в дрямка), извика отдалеч, за да провери има ли някой там и дали всичко е наред. Побъбрихме малко и с него и всеки отиде да си гледа работата.
Докато в един момент не се появи отново с чаша гореща вода и пакетче разтворимо кафе… Какъв жест!
После във влака, мисля, че малко шокирах кондукторката, когато на въпроса ѝ – докъде искам билет – отговорих – не знам, дайте ми малко време да помисля! 😆
Павел Баня
Принудена да реша най-сетне къде искам да отида, аз изплюх – Тулово. Там мога да хвана влакове в различни посоки, ако се наложи. В крайна сметка решавам, че отивам в село Ягода – там има минерални бани, така че би трябвало да има къде да пренощувам. А и определено имам нужда от душ! 😆
Вече марширувах по пътя към Ягода, когато една кола спря след очевидно доста колебание и две-три включвания и изключвания на мигачите. Върна се малко назад, че заради колебанието вече беше преполовила пътя до селото. Шофьорът се оказа иконописец и учител, както разбрах по-късно. Разчисти ми предната седалка със замах, докато говореше (очевидно на себе си) – ти луда ли си, да ходиш в тази жега (вече минаваше пладне, само да кажа)…
И продължава: И какво сега? Какво ще търсиш в това загубено село? Пък и след това имаш още десет километра до Ягода. И изобщо не ти трябва да ходиш там, повярвай ми. Освен това там е и толкова скъпо…
О, добре, слушай какво, с този женски акъл, с който си тръгнала днес, по-добре да те закарам в Ягода! Но ще те оставя на кръстопътя извън селото, за да решиш сама дали ще влезеш в селото, или не. Защото най-добре е да хванеш автобуса и да отидеш в Павел баня – водата там е много по-добра, а и цените са по-нормални…
Даже не си пое дъх, за да мога да прекъсна някъде монолога. Аз се забавлявах тайно, но и му бях истински благодарна, защото направи точно каквото каза и ме закара до началото на Ягода.
Е, той определено успя да ме убеди поне донякъде. Реших да не влизам в селото. Продължих обаче по главния път с идеята да стигна до Казанлък и да пренощувам там. А художникът направи обратен завой и се върна в другото село, за да работи по стенописите в църквата…
За втори път в практиката ми на стопаджия една дама ми спря. Стаменка – много приятна и интересна компания! Пътуваме към Казанлък и някъде в процеса на разговора, без никаква причина, тя казва, че може да ме остави на една бензиностанция точно до Павел баня (която е далеч СЛЕД Казанлък!). Е, изглежда, че днес трябва да отида до Павел баня. Нямам представа защо… Ами… отивам тогава! 😆
Реших да тръгна пеша от бензиностанцията, защото днес бях много мързелива по отношение на ходенето. По някое време забелязвам, че идващата срещу мен кола намалява скоростта. Зачудих се какво ли могат да попитат една откачена с огромна раница, която върви и си пее и очевидно не е тукашна…
Колата спря до мен. Дамата, която шофираше, с притеснено изражение свали стъклото на прозореца и ме попита: „До Павел Баня има още много път, искате ли да Ви закарам?“ А аз просто си вървях… в обратна на нейната посока!!!
Едва си възвърнах дар слово от изненада, за да успея да ѝ отговоря и да ѝ благодаря за милия жест! Днес се запознах с някои прекрасни хора! Благодаря ви!! 💖
Да повървим малко до село Турия
След като вчера прилично изгорях (по-скоро неприлично) на минералния басейн, днес слънцето беше в немилост и последното нещо, за което мислех, бяха слънчеви бани! Или пък да сложа 22-килограмова раница на гърба си! Затова метнах фотоапарата на рамо и тръгнах на разходка до близкото село Турия – родното място на Чудомир.
Тръгнах с ясното съзнание, че в селото почти няма какво да се види, освен родната къща на писателя, но това ми беше достатъчно. Отдавна исках да я посетя и късметът ме доведе на правилното място!
Беше затворена, но това не беше толкова важно. Е, надникнах през прозореца, за да видя атмосферата вътре, която, мисля, едва ли е била подобна с цял куп момчетия търчащи наоколо…
Исках да изпия едно кафе в селското кафене, но не ми се получи – беше затворено. Е, каквото – такова! Тръгнах да се връщам, но реших все пак да попитам една дама, която срещнах, дали има нещо друго, което мога да видя наоколо, и тя ме насочи към римския мост в края на селото.
И тук започна интересната част от разходката.
В моята посока беше и селският козар, който събираше козите, за да ги изведе на паша. Попитах дали мога да го снимам, а той беше толкова щастлив, сякаш му носех подарък!
Вървяхме бавничко и си бъбрехме. Разказа ми за семейството си – трите му козички. За хората от селото, за важните неща в живота му.
Хвалеше се на всяка старица, която извеждаше козичките си, за да ги прибави към стадото. Всеки път щастливо ми обясняваше, че съм снимала и него и козите му. И канеше всички да дойдат, за да ги снимам с козите. Разбира се, че ги снимах. А те се радваха, сякаш бяха медийни звезди!
Колко малко му трябва на човек, наистина...
На връщане тръгнах в приповдигнато настроение, изпълнена с положителната енергия на тяхната радост! Вървях и си тананиках, усмихвах се и дори танцувах, когато наоколо нямаше коли, защото иначе в психиатричната клиника трудно ще опровергая свидетелството, че съм абсолютно куку!
Трима души спряха да ми предлагат транспорт. Дори не бях с раницата (да, сега гърбът само за раница пита!), която обикновено печели симпатиите. Просто бях щастлива и това явно се усеща дори в преминаваща кола!
Пловдив
Докато опаковах раницата си тази сутрин, се чудех дали гърбът ми ще се съгласи да я носи. Все още се чувствам некомфортно само от допира на чаршафите и тениската… Сложих раницата внимателно и предпазливо и въздъхнах с облекчение от резултата.
Кафе на път и бързо ходом марш, за да изпреваря жегата!
Една дама ме взе малко след като излязох от Павел Баня и ме закара до главния път, откъдето продължих пеша. Изминах около 10 км, преди някой друг отново да спре за мен. Тъкмо отпуснах палец разочаровано, забелязвайки чуждестранния номер на колата, когато, за моя голяма изненада, тя отби и спря да ме изчака!
Това беше Миро, който ми се усмихваше отвътре – чист българин от Норвегия 😉 Както се оказа по-късно – интересен събеседник и страхотна компания! Предложи ми да ме закара чак до село Труд – на 10 км преди Пловдив. Е, явно Карлово отпадна този път, отиваме направо в Пловдив. 😜
Да повървим малко из Рила
Днес ще говорят основно снимките в галерията!
Тръгнахме в 5:30 сутринта и се върнахме в 22:30 вечерта. Един прекрасен ден сред красотата на Рила планина. Времето беше с нас през целия ден – облачно, 1-2 пъти преваля, заваля наистина едва когато се прибрахме по колите.
Изморени, но щастливи! 😎
Да повървим малко до Сопот
Помолих мойта дружка Тони, с която прекарах последната нощ в Пловдив, да ме изкара само до изхода на града, за да мога да продължа на автостоп към Карлово. На 10 км преди Карлово трябваше да я заплаша с побой, за да ми позволи да вървя поне малко пеша!
Реших да стигна пеша до града. Е, поне докато не осъзнах, че нещо не е наред с раницата ми. Усещах, че нещата, вързани отвън, не са стабилни, а на сянката виждах как един от коланите виси странно.
Най-трудната част за мен е да вдигна раницата на гърба си, особено ако е на земята. Затова реших, че е по-добре да стигна на стоп до Карлово, да закрепя всички неща използвайки някоя пейка или маса за опора и да продължа нанякъде. Може би до Казанлък…
Момчето, което ми спря обаче отиваше в Сопот. Чудесно! Тъкмо тази сутрин се чудех дали да се отклоня толкова и да ида да видя Сопот. Дилемата намери своето решение!
Когато попитах местните хора какво интересно мога да видя наоколо, първото нещо, което ми казаха, беше „старата топола„, дори още преди Вазовия музей! 😉
Затова си направих труда да я намеря и, както можете да видите от снимките, наистина си заслужаваше. Прекрасна идея, реализирана с много желание и мисъл! Красота! 💝
Да повървим малко към вкъщи
Днес пътуването на автостоп не беше толкова продуктивно. Всъщност беше. Само двама души ми спряха, но те бяха правилните двама. Тръгвайки от Сопот в 7 часа сутринта, скоро бях в Карлово, където спрях за 5 минути, за да хапна 2-3 ореха и да пия малко вода.
Тази сложна процедура се извършваше в градинка край пътя и съответно не останах незабелязана. Раницата ми предизвикваше любопитство и внимание, хората се спираха и ме заговаряха. А една дама дори се разходи с мен до изхода на града, за да си говорим. Размерът има значение! 😆
Започнах да се притеснявам, че шофьорите ме игнорират, когато за моя голяма изненада пред мен спря кола с трима възрастни хора с маски. Въпреки притесненията си, те взеха в колата си напълно непознат човек!! Маската ми е в раницата (използвам я само ако вляза в магазин) и се почувствах наистина виновна, че не можах да я извадя и да я ползвам, просто за да ги успокоя, че са защитени.
Слязох на околовръстния път на Калофер, тъй като беше безсмислено да влизам в града само за да изляза от него.
Оттам отново доста повървях пеша, като предизвиках интереса на няколко полицейски патрула. Никой обаче не ме спря, само ме гледаха с любопитство, а един от полицаите се стресна, когато му се усмихнах и го поздравих. Стана ми навик да стресирам хората с „Здравейте!“ :))
Друга изненада – микробус, управляван от млада дама, спря! По принцип не спирам микробуси и камиони – хората не са склонни да рискуват да качат стопаджия в служебните автомобили. Е, в този случай вдигнах палец преди да видя каква кола идва зад завоя и извадих късмет.
Петя пътуваше в посока Стара Загора и решихме, че може да ме остави в Казанлък. То хубаво, ама залисани в приказки си спомнихме, че ще слизам в Казанлък, чак като минахме покрай Казанлък… 😄
Продължихме към Стара Загора, докато не видях табелата Тулово. И реших, че е време сляза и да хвана влака към вкъщи…
