3 юни 2021
Днес на тръгване забелязах, че първото ми пътуване изобщо, е стартирало на същата дата преди точно една година. Явно е щастливият ми ден! 😉
Всъщност още не знаех, че отивам в Истанбул… 🤫
Последвайте пътуването в реално време в приложението Polarsteps. За да не претоварвам статията със снимки, можете да разгледате всички тях в края на поста сортирани в отделни галерии за по-голямо удобство.
Първият човек, който ми спря в това пътуване, беше Селиме – приятна усмихната дама, която за кратките 10 километра пътуване заедно, успя да ме снабди с всички възможни контакти с настойчивото уверение, че тя ще бъде насреща ако имам нужда от помощ!
Благодаря ти, Селиме! Светът се нуждае от повече хора като теб! 🤗
Спомняте ли си Стоян от първото ми пътуване миналата година? Отново се намерихме (на снимката по-горе). Този път имах удоволствието да се запозная и с брат му. Най-после успях да се срещна и със съпругата му Милена, която действително се оказа онзи прекрасен човек, за когото бях слушала толкова много.
Благодаря ви, приятели! Беше наистина удоволствие да съм във вашата компания и времето отлетя неусетно! Надявам се скоро да се видим пак! 🥰
Тъй като всеки момент щеше да завали, Стоян ме дръпна доста километри напред в посока Хасково, за да се изплъзна на дъжда. 🤗
Между Хасково и Кърджали се натъкнахме на тежка катастрофа с мотоциклетист. Шофьорът, с когото пътувах в момента, отби и слезе да помогне с каквото може, докато дойде линейката, а аз останах в колата, сложих слушалките и усилих звука, за да не се наложи линейката да прибира и втори пациент. Имаше достатъчно хора наоколо, никак не им трябваше и някой, на когото му прилошава само при вида на кръв.
Въпреки слушалките, стоновете на лежащия на пътя мотоциклетист, успяваха да си пробият път през музиката. За краткия миг, в който го видях (умишлено не погледнах повече), картината се беше запечатала в съзнанието ми. Надявах се оскъдната му екипировка да е била достатъчна да го опази от фатални наранявания.
Изобщо не ми пука кой в случая е бил прав и кой крив - мотоциклетистът винаги плаща сметката. Пазете се момчета и момичета на две колела! 🤗
И за да не завършвам деня с горчив привкус, оставих гвоздея на програмата за накрая. Една просто зашеметяваща оферта ми беше отправена още в първите километри на пътуването ми. Както си говорехме с господина, който ме беше взел в самото начало, той ни в клин, ни в ръкав в средата на разговора изтърси: „Дано не е много нахално, ама ще ми направиш ли една свирка?“ При което аз избухнах в искрен неудържим смях.
Когато успях да си поема въздух го попитах: „Сега разбираш ли отговора на въпроса ти защо пътувам на стоп – от къде в автобуса подобни емоции?!“ 😆😜😆 Смехът ми определено го притесни, човекът направо се изчерви, извини ми се няколко пъти и сменихме темата.
Някой още да има съмнения, че пътуването на стоп е пълен купон?! 😂😎
Отново всички, които ми спряха този ден бяха шофьори на камиони (с изключение на Селиме, но и тя беше професионален шофьор, само че на микробус). Поне за разнообразие, този път не всички се казваха Стоян… 😆
5 юни 2021 – Кърджали
Нямам представа каква магия има за мен този град, но определено ме държи в плен. Повечето от съдбовните поврати в живота ми са свързани с него по някакъв начин и аз продължавам да се връщам при него. Някаква много специална връзка имаме с този Кърджали. ❣️
И ей така просто отпечатах първите си стикери – вече официално съм пътешественик! 😎
6 юни 2021– Кърджали
Танци цяла нощ!! 💃🏻🥳💃🏻🥳💃🏻
Тази вечер за пръв път не почувствах облекчение облягайки се на стабилните основи от миналото си. Почувствах се изгубена, без път и посока – миналото ми си беше заминало, а бъдещето абсолютна мъгла. Странно успокояващо чувство, дяволски плашещо, в същото време…
Имам само този момент, към който да се отправя. Съществува само СЕГА и нищо друго. Нямам корени или котва, към които да се задържа. Колкото вълнуващо, толкова и страшно!
Нова повратна точка? Може би. Вероятно скоро ще разберем… 😉
7 юни 2021 – Свиленград
After serious efforts, my friend Tanya and I managed to reduce the weight of the backpack by about 3 kg. I am no longer with my camera (-1 kg), I am no longer with my sleeping bag (-1 kg)… So, now it’s „just“ about 24 kg. 🤔
След сериозни усилия с моята приятелка Таня успяхме да намалим теглото на раницата с около 3 кг. Вече не съм с фотоапарата си (-1 кг), не съм със спалния чувал (-1 кг)… Така че сега тя е „само“ около 24 кг. 🤔
Departure before 7 am – again in a race with the rain. Kardzhali… Just doesn’t want to let me go – I had covered about 10 kilometres before anyone stopped for me.
Отпътуване преди 7 ч. – отново в надпревара с дъжда. Кърджали… Просто не иска да ме пусне – бях изминал около 10 километра, преди някой да спре за мен.
Instead, a perisher followed me, explaining how pretty ass I have (where did he see it under all this luggage?!) and how nice it would be to be together for a while. My attempts to look on the funny side and end the „incident“ with a smile were unsuccessful and he continued to follow me, which necessitated a change of tactics.
Вместо това ме последва един перушинец, който ми обясняваше колко хубав задник имам (къде го е видял под целия този багаж?!) и колко хубаво би било да сме заедно за малко. Опитите ми да погледна откъм забавната страна и да приключа „инцидента“ с усмивка се оказаха неуспешни и той продължи да ме следва, което наложи смяна на тактиката.
I wish I had photographed his expression when I turned with a radically cСъжалявам, че не успях да заснема изражението му, когато се обърнах с коренно променен поглед и тон и посегнах към нещо, което висеше на кръста ми (той не можеше да знае какво нося там), и го попитах дали може сам да намери пътя си или има нужда от помощ!
hanged look and tone, and reaching for something hanging on my waist (he could not know what I’m carrying there), I asked him if he could find his own way or if he needed help!
увиснал поглед и тон и посегнах към нещо, което висеше на кръста ми (той не можеше да знае какво нося там), попитах го дали може сам да намери пътя си или има нужда от помощ!
I think he quickly orientated himself in the situation and found the right direction of movement… :)))
Мисля, че бързо се ориентира в ситуацията и намери правилната посока на движение… :)))
Anyway, I relatively shortly arrived to the highway to Svilengrad. (When passing the point of the heavy motorcycle crash, we talked with the driver about it, and I was glad to hear that the rider is alive, although with two broken legs.) Watching the accumulating clouds and the empty straight lane of the highway, I began to wonder if I would even be able to reach Svilengrad today.
Както и да е, сравнително скоро стигнах до магистралата за Свиленград. (Когато минавахме покрай мястото на тежката катастрофа с мотоциклет, разговаряхме с шофьора за това и се зарадвах да чуя, че мотористът е жив, макар и с два счупени крака.) Гледайки трупащите се облаци и празната права лента на магистралата, започнах да се чудя дали изобщо ще успея да стигна до Свиленград днес.
I didn’t have to think for long, though. In less than ten minutes, Annie and Nina freed their back seat for me and my backpack. Thanks to them, at exactly 10:30 I was already in front of the building, where the kindness and hospitality in the face of a friend’s mother were waiting for me.
Не ми се наложи да мисля дълго. След по-малко от десет минути Ани и Нина освободиха задната седалка за мен и раницата ми. Благодарение на тях точно в 10:30 ч. вече бях пред сградата, където ме очакваха добротата и гостоприемството в лицето на майката на един приятел.
We walked around the town, to the famous bridge of Mustafa Pasha and she took me to a pastry shop to try the famous Svilengrad’s malebi (which definitely deserves its fame!). Thanks!!
Разходихме се из града, стигнахме до известния мост на Мустафа паша и тя ме заведе в една сладкарница, за да опитам прочутото свиленградско малеби (което определено заслужава славата си!). Благодаря!!
Meanwhile, while walking to photograph the old stone bridge, I met a couple of cyclists also travelling to Turkey. I had to turn down the offer for sitting for a coffee, as my hostess was waiting for me at the end of the bridge, but we will try to organise that meeting on Turkish soil. Jacqueline and Adrien, have a light and rain free pedalling! See you soon!
Междувременно, докато вървях, за да снимам стария каменен мост, срещнах няколко велосипедисти, които също пътуваха за Турция. Трябваше да откажа предложението да седнем на кафе, тъй като моята домакиня ме чакаше в края на моста, но ще се опитаме да организираме тази среща на турска земя. Жаклин и Адриен, леко и без дъжд въртене на педалите! Ще се видим скоро!
At the end of the day, just like on arrival, I managed to slip between the drops to the last! It doesn’t rain on me anywhere, even though he wanted to get me a bit wet a few times. I hope it continues like this tomorrow in the direction of Edirne! Fingers crossed! 🤞
В края на деня, както и при пристигането си, успях да се промъкна между капките до последно! Никъде не ми вали, въпреки че той искаше да ме намокри малко на няколко пъти. Надявам се да продължи така и утре в посока Одрин! Стискам палци! 🤞
PS: It turned out there is no testing at the border, as it was said, and now I have to find another last minute solution... When you do something for the first time you always learning by the action itself, right! It's not always a pleasure but you learn the lesson faster! 🙊🙈🙉 ПП: Оказа се, че на границата няма тестове, както беше казано, и сега трябва да намеря друго решение в последния момент... Когато правиш нещо за първи път, винаги се учиш от самото действие, нали! Не винаги е приятно, но пък по-бързо научаваш урока! 🙊🙈🙉
8 юни 2021 – Одрин, Турция
През цялото време в Свиленград се опитваше да завали, но така и не се реши да го направи. До последния момент минавах между капките. Разходих се до прочутия мост, където ме очакваше приятна среща с Адриен (Франция) и Жаклин (Мексико) от Барселона. Искаше ми се да прекараме повече време заедно, но домакинята ми ме чакаше накрая на моста, така че ѝ дължах поне присъствие като благодарност за това, че отвори вратата си за мен. Надявам се все пак да успеем да се видим с тези двама ентусиасти отново в Турция.
Двойката на велосипеди пресече границата още същата вечер, а аз трябваше да тръгна на следващата сутрин. Вечерта обаче получих съобщение от тях, че няма такова нещо като безплатен COVID тест на границата (както беше обявено) и трябва да отида с готов документ иначе няма да ме пуснат.
Благодарение на тях първата ми работа сутринта беше да намеря поликлиниката, където за 15 минути (и 30 лв.) направиха бърз антигенен тест и в 8:30 ч. вече бях на път с раницата.
Сашо и Славчо ме взеха на изхода на Свиленград, но не посмяха да еминат границата с мен. Напълно разбиараемо – могат ли да са сигурни какво има в тая раница на гърба ми… 🤷♀️ Нямах нищо против, докато не се оказа, че не мога да пресека границата пеша! Е, не бях и сънувала такава глупост!
Митничарят каза – намерете си кола, не можете да преминете пункта пеша! Кой ти търси логика в законите…
И така започна просията на опашката от чакащи коли. Знаех какво е да искам да ме качат в колата си само за да премина границата. (Сашо беше обещал да ме вземе отново, ако го изчакам след проверката.) Вече бях започнала да се страхувам, че всичко беше напразно и ще трябва да се връщам, когато Сашо и Ертан (не е грешка – още един Сашо!) след леко колебание успяха да набутат раницата ми на задната седалка на колата двувратка. Аз си влязох сама и добровоно! 😆😜
Беше ми пределно ясно, че те също се притесняват, както и всички онези, които ми отказаха преди тях, но все пак поеха риска да минат проверката с мен. Не мога да опиша колко искрено и дълбоко беше чувството на благодарност! Благодаря ви, Сашо и Ертан!!!
Оставиха ме доста след границата, на разклона за Одрин, и продължиха към Истанбул. Докато вдигах палец за стоп, до мен отби едно такси. Със знаци успях да му обясня, че не искам да се качвам, тъй като не мога да му платя. На същия език получих отговор, че не е нужно да плащам, просто да се кача и ще ме закара до Одрин. Не само до Одрин, Серджан (надявам се, че съм чула името му правилно) ме закара направо на адреса на домакина ми за вечерта – Нурула (за по-кратко Нуру). Огромно благодаря! Оказа се, че Нуру живее високо на хълма над града и Серджан ми спести доста потене и пуфтене нагоре по баира.
Беше някак странно. Не знам нито дума на турски (с изключение на „благодаря“, което научих от Ертан няколко минути по-рано). Серджан не знаеше друг език освен турски. Чувствах, че иска да ми каже много неща, а и аз исках да завържа разговор – единственият начин, по който можех всъщност да благодаря на някого, който е нарушил собствения си комфорт, за да качи един непознат в колата си. Опитах да превеждам с Google Translate. Нямах опит е се получи – не можех да прочета думите, камо ли да ги произнеса. Мисля, че довечера трябва да си организираме бърз курс по турски език с Нуру! 😜
На улицата, близо до дома на Нуру, помолих едно момче за съдействие. Знаеше достатъчно английски, за да разбере, че го моля да се обади от неговия телефон на един турски номер. Така успях да съобщя на Нуру, че съм почти пред вратата му. Още една възможност да използвам новонаучената думичка „тешекюр“!
Побъбрихме с Нуру и скоро той тръгна за работа, а аз излязох да се разходя из града и да си купя турска SIM карта. Последното се оказа скъпичко удоволствие, което на някакъв следващ етап ще се опитам да пропусна – 32 лв. за месец са си цифра. Засега обаче, като за първо пътуване, ми е необходима сигурността на постоянната интернет връзка, както за комуникация, така и за информация и ориентация.
О, да, да не пропусна – не ми позволиха да вляза в търговския център, за да си купя карта, без да покажа отрицателен корона тест. 🤦🏻
Веднъж влязла в Турция, не знаех на къде да поема – до такава степен това пътуване беше супер не планирано и спонтанно. Имах приятел пътешественик, който в момента беше в Кападокия, така че се изкушавах да тръгна нтам. Той дори беше уговорил хостел, в който да работя, за да не плащам за престоя си. Трябваше обаче да преценя ситуацията и да взема решение. Времето ми беше ограничено, тъй като трябваше да се върна за уговорката ми със зъболекаря.
Така че, възползвайки се от съветите на Нуру, реших да се отправя към Истанбул.
10 юни 2021 – Буюкчекмедже, Турция
След късното лягане предишната вечер, в 6 вече бях на крак, събрах багажа и Нуру ме изпрати с топла прегръдка и приятелски напътствия. Имах два варианта на маршрут, от които да избера. Изборът ми беше малко като хвърляне на ези-тура, за което раменете ми все още ме обвиняват след 13 км с раницата на гръб.
Вече бях напуснала Одрин, когато забелязах, че лявата ми ръка е силно подута – нещо, което никога не ми се беше случвало преди. Кожата ми беше опъната до пръсване. Усещах напрежение и в дясната, но вероятно защото махах с нея на колите и я движех повече, не беше толкова зле. Беше ми ясно, че нещо не е наред, вероятно раницата притискаше някой съд повече от нормалното, но нямах много възможности за избор.
Все пак реших да предприема някакви действия, преди „нещото“ да ме е принудило да го направя, и когато видях един хотел до пътя, реших да жертвам 1 евро за едно кафе (все още не бях пила и определено имах нужда) и 20-30 минути почивка.
Взех си кафето, едва след като показах теста си за корона вирус (Това е някаква проклета лудост, още не мога да повярвам!) и седнах да си поема дъх. Побъбрихме с дамата на рецепцията – Ебру, която, силно впечатлена от огромната раница и липсата на здрав разум (започвах да свиквам с това), ме изпрати до кухнята, за да получа безплатна закуска по мой избор. Бях толкова шокирана и объркана от жеста, че ако тя не се беше обадила в кухнята да каже кого и защо изпраща, нямаше да мога да обясня защо съм там. Постарах се да бъда изключително скромна. Не само за да не злоупотребявам с щедростта ѝ, но и защото не бях наистина гладна, а и ме чакаха още доста километри в жегата – нуждаех се от много вода, но от по-малко храна.
Е, в края на деня тотала на изминатите километри се оказа сериозен. Най-напред ме пое Кемал, който е роден в Кърджали, но никога не е стъпвал там и не знае нито дума на български (или английски), има трима сина, които са близнаци и тази година завършиха гимназия (оставям на вас ад отгатнете как е успял да ми обясни всичко това).
Забравих името на следващият, който ме пое – един кюрд от Диарбекир, с когото се заливахме от смях по целия път. Валеше като из ведро (спря точно преди да сляза от колата), а разговорът се получи доста интересен – той на турски, аз на български. Обаче и се спукахме от смях – кой какво разбрал, в общи линии – никой нищо! 😆😁😆
Въпреки протестите ми, в крайна сметка се озовах с 2 бутилки вода, шоколад и бутилка кока-кола. Умишлено „забравих“ последната, когато слязох. Той обаче я забелязал в колата, даде заден и се върна да ми я даде! А в плейлистата си вече имам една турска песен (ще трябва да си я преведа, поне да знам за какво става дума).
Докато чаках следващия си транспорт, до мен спря полицейска кола, без видима причина. За щастие полицаите (или поне този, с когото разговарях) знаеха английски. Бяха приятни и усмихнати, побъбрихме (видът ми явно предизвикваше любопитство) и аз им подарих подарената ми кока кола (просто не пия газирано, още повече съдържащо камари захар). Въпреки протестите им я набутах в ръцете им през прозореца – е па нека да видят ‘убаво ли е! 😆😈
Последните, които ме взеха, бяха Айдагюл и Емин. Оставиха ме почти пред вратата на домакина ми за нощта. Позитивни и усмихнати хора, които буквално ме обвиха с топлината си (в допълнение към жегата навън). Айдагюл бъбреше през цялото време, като естествено аз не вдявах нито дума. Важното е, че с помощта на навигацията си успях да обясня на Емин къде отивам. Което се оказа само на 2-3 пресечки от тяхната крайна цел. В Истанбул – 20-милионен град ме бяха взели хора отиващи в същата точка… Случайност вероятно, нали..?!
За целия ден отказах 2 коли, които ми спряха, а от една ми обясниха (на английски), че не са в моята посока и биха ме оставили на по-лошо място за стопиране. Бях започнала да съжалявам за другите два отказа, когато се появиха Айдагюл и Емин. Колко коли, пътуващи към абсолютно същото място като мен в Истанбул, щяха днес да минат покрай мен и, ако изобщо имаше такива, колко от тях щяха да спрат да ме вземат?!? Въпросът е риторичен! Относно случайностите в този живот...
Поредното доказателство, че интуицията ми никога не ме лъже! (е, може би само понякога, ако много ѝ се помоля...)
Домакинът ми Кая ме пресрещна по пътя на колело. Оказа се, че той почти не говори английски, но пък се беше специализирал в използването на Google за гласов превод, така че разговорът не пострада много. Напротив – показа ми вариант да комуникирам не само с ръце и крака!
11 юни 2021 – Буюкчекмедже, Турция
Спах като умряла и сутринта никак не ми се ставаше. Почти насила изпълзях от леглото в 7, само от инат, за да не загубя навика да ставам рано.
Кафе. Гимнастика. Малко работа. Бъбрене с Кая и урок по астрология. Оказа се, че той е учител по физика, който също така е запален астролог. Нищо не научих, само осъзнах колко сложна и интересна е науката астрология. Особено след като старателно ми направи хороскоп и не сбърка в нито един аспект, бяха разкрити дори най-скритите ми страни. Звучи малко пашещо всъщност…
Закуска (за мен обяд) и на велосипедите. Моят беше малко сглобяемо колело, в не много добро състояние, но все пак достатъчно добро, за да ме закара до плажа и пазара и да ме върне обратно. Както можеше да се очаква, задните ми чсти не бяха особено доволни от изненадата, но пък беше забавно.
Водата беше доста мръсна, но тъй като това беше първото ми плажно преживяване за тази година, поплувах малко – нямаше как да пропусна. Останалото време прекарах в разходки по плажа с изпразнена от всякакви мисли глава. Просто съзерцавах безпрежното синьо и се наслаждавах на прохладния бриз.
След това на пазара. Интересно преживяване беше първият ми турски пазар! Една жена дори ми се скара, че се мотая там с колело – „bicycleta“ и „pazar“ са думи, които дори аз знам! 😁
Останалата част от деня прекарахме в непринудени разговори и лежерна дрямка на люлката, съзерцавайки морето в далечината. Кая приготви вечеря (уговорката от първия ден беше – той готви, аз почиствам и мия съдовете). Радвам се, че бях откровена за това, че не обичам да готвя, така имах възможност да се насладя на истинска турска кухня, а Кая е страхотен готвач!
За следващия ден си организирахме екскурзия до Истанбул и се уговорихме за среща на кафе (най-накрая) с Адриан и Жаклин.
12 юни 2021 – Рюстемпаса, Турция
Обичайното ранно ставане, кафе, гимнастика, актуализиране на Поларстепс, работа по снимките и повикване за закуска/обяд от долния етаж. След това последва абсолютен купон в опити да се сдобия с карта за градския транспорт – паспортни данни, тест за Covid, половин час чакане на телефона (два пъти), тичане до най-близкия пункт („близък“ е относително понятие – за да стигнем до центъра на града, трябваше да изминем 60 км в едната посока, а се смяташе, че е близо…), за да купим физически картата, после ново 40-минутно чакане на телефона за англоговорящ оператор, с когото да разговарям лично (досега с всички бюрократични глупости се занимаваше Кая).
След като продиктувах името си буква по буква и потвърдих в коя точно болнична стая съм родена и кои звезди са се виждали през прозореца по време на процеса, чух заветното „Enjoy your travel miss Elitsa!“
Такава глупост просто няма!!! Цялата простотия с този вирус тепърва предстои, според мен…
Пристигнахме с два часа закъснение за срещата с Жаклин и Адриен и времето ни притисна отново, заради вечерните ограничения, които не важат за туристите, но са валидни за всички местни жители. Все пак успяхме да изпием кафето, което планирахме от толкова време.
Прекрасни хора, които се радвам, че срещнах по пътя си, и се надявам някой ден да срещна отново. Благодаря ви за чудесното преживяване, приятели!!!
Последва разходка из центъра на Истанбул, до Света София, Капалъ Чарши и др. Добре де, това не беше точно разходка, а надпревара с времето. Колкото и да се опитваше да се сдържа, Кая беше прекалено напрегнат и през цялото време бързаше. Напълно го разбирам – щеше да отнесе сериозна глобата ако закъснеем.
Повече от благодарна съм му за всичко, което направи, както и за дискомфорта, който си причини, само за да ме направи щастлива!
Благодаря ти, Кая!!
Това напрежение и бързане обаче не е това, което търся. Снимките са всичко, което ми остана от този ден. Не успях да го почувствам, не успях да усетя атмосферата и пулса на мястото. Това е и основната причина, поради която не ходя на организирани екскурзии – да си гледам часовника през 5 минути, да бързам към следващата туристическа атракция и да тичам да си направя селфи със селския идиот (тоз не го срещнахме вчера…).
Нещо повече – вчера сутринта казах, че не харесвам Турция. По-късно през деня, при цялото това бързане и тичане, осъзнах какво не ми харесва. Не беше Турция. Не ми харесва начинът, по който я виждам. Харесвам хората тук – гостоприемни, топли, отзивчиви! Харесвам и природата – тя е красива, независимо къде се намираш – и джунглата, и пустинята имат своя чар.
Не харесвам шумните претъпкани градове и никога не съм ги харесвала.
Не мога да се насладя на природата, да усетя автентичността на мястото, истинския живот на обикновените хора! Виждам точно това, което не ме привлича - градския живот с целия му шум и суета. И тълпите туристи. Това не е моето нещо.
Всъщност от самото начало на пътуването си усещах, че нещо не е съвсем наред, че нещо ми пречи да се потопя напълно в преживяването и най-накрая разбрах какво е!
Трябва да помисля какво и как мога да променя. Пътуването на автостоп е чудесно - евтино, забавно и достатъчно бързо, но ме лишава от свободата да остана в дивата природа. Пречи ми да отида до малкото селце еееей там, просто да изпия едно кафе в селската кръчма и да усетя наистина мястото и хората...
14 юни 2021 – Силиври, Турция
След вчерашния лежерен ден, използван предимно за работа и планиране, днес някакви си 18+ километра ми дойдоха доста добре.
Късно снощи Кая ме изненада, че не иска да ме оставя сама в дома си, защото не знам турски и ако някой дойде, няма да се оправя. Интересно оправдание. Макар че всъщност това е неговият дом и той няма нужда от оправдание, когато сам определя правилата си. Неприятното беше, че ми го каза доста късно, когато вече бях направила планове да работя цял ден и се бях настроила психичски. Е, ми до сутринта вече се бях „разстроила“! 😜
Дори въпреки лошото време, което заплашваше да завали всеки момент, метнах якето, бутнах дъждобрана в чантата, забърках си редовната овесена каша за следобед и 2 яйца за закуска и с усмивка излязох да срещна деня.
В крайна сметка успях да измина около 18-19 км (не заваля) и да намеря бутилка за репелента си. Нещо, което се опитвам да направя от Одрин насам, защото моят пулверизатор се повреди. (Ако ви звучи странно – репелентът си е мое производство, без химикали и добавки. Освен това е с много приятен аромат, затова държа на него). Това обаче се оказа сериозно предизвикателство, тъй като шишенцето трябваше да е достатъчно малко, за да се побере в чантичката на кръста ми, без да заема прекалено много място.
След като обиколих всички магазини в продължение на осем километра разходка, накрая ме насочиха към една аптека, където действително намерих идеалния размер шишенце. Е, не беше празно, но на кого му пука – сдобих се с парфюмна вода и спрей бутилка само срещу 18 км и скромните 1,80 лв.
16 юни 2021 – Истанбул, Турция
Е, добре. Днес денят ме посрещна с вятър и дъжд. След като изчаках до 9:30, все пак трябваше да събудя Кая, за да мога да си тръгна в краткия интервал на затишие (както и предположих, заваля отново само след минути).
Заредих транспортната карта с 20 TL (около 4 лв.), но определено се притеснявах от огромната си раница в комбинация с тесния автобус, тълпата и трите смени, които трябва да направя, без дори да знам къде и с какво трябва да сменям. Затова реших да опитам отново да пътувам на автостоп.
За по-малко от 10 минути Ялчън спря за мен и ми спести доста път и мъки, като ме остави на автобусната спирка, а автобусът, който хванах (интуитивно съм избрала правилния) ме остави само на 200 метра от хостела.
Истанбул… Ами определено не е моят град. Предния ден се състезавах с времето, а днес с времето – цял ден вали на почивки. Определено е неприятно, но така или иначе съм тук, смятам да се възползвам и да видя каквото мога наоколо.
Не знам колко ще ми понесе тая лудница + дъжда, и за капак Брита – доста недружелюбната ми съквартирантка в хостела. Е, ама достатъчно инато съм, за да се откажа толкова лесно пък! (някои от вас са го изпитвали на собствен гръб…)
Взех каквото можах от деня, за утре не е ясна програмата. Платила съм за две нощувки, ще видим как ще се развият нещата.
Да не забравяме и вкусната вечеря за 2,5 лв.
17 юни 2021 – Истанбул, Турция
Ставане в 5:30, без да се старая твърде много да не събуждам съседката си, след като тя ми го причини няколко пъти, докато си легне в 3 сутринта, след което така и не успях да заспя отново. Освен това се опитвам (умерено!) да следвам един съвет, който получих не веднъж – да бъда малко по-егоцентрична.
Кафе и гимнастика в празната обща стая (че кой па е достатъчно луд да е там в 6 сутринта?!), чадър назаем (с разрешение, разбира се) и към Капалъчарши/Kapalıçarşı! Последния път го видях само отдалеч и исках да разгледам от близо прочутия пазар. И тъй като никак не обичам тълпите туристи, колкото по-рано, толкова по-добре.
Освен това, въпреки че хостелът ми е платен за тази вечер, планирам да си тръгна днес и да изкарам две нощувки при каучсърфър. Просто се оказа, че момчето ще отсъства от събота и това са единствените дни, в които може да ме приеме.
Много се колебах, но в крайна сметка реших, че си струва да загубя тези 5 евро, които всъщност не са загубени. Момчето изглежда готина компания (иначе нямаше да му пиша изобщо), така че не мисля, че ще съжалявам за липсата на недружелюбната Брита. Освен това получавам една допълнителна нощувка, което при прогнозата за още няколко дни дъжд, никак не е за пренебрегване.
Денят започна с лек дъждец и спор с GPS-а ми, което наложи разпитване на уличните търговци за посоката (почти единствените хора на улицата по това време), след което се оказа, че с устройството просто сме избрали различни мостове за маршрута. Обикалях в търсене на Големия базар / Kapalıçarşı, който се оказа все още затворен. Това обаче го разбрах след поредната обиколка, когато вече беше отворил и видях вратата… 🤦♀️
Интересно преживяване! Макар че беше твърде рано и все още нямаше хора – продавачите тъкмо се приготвяха.
Няма как да пропусна момчето, което случайно ме чу да питам дали водата от чешмата е годна за пиене (не беше) и ме повика със себе си. Предположих, че ще се опита да ми продаде вода и се опитах да откажа. Той обаче настоя – вземи я, за теб е, не трябва да плащаш нищо! Баща му (предполагам) потвърди думите му и настоя да взема малката запечатана чаша вода!
Момчето беше преценило, че щом съм питала за вода, значи съм жадна. Не искаше да печели на мой гръб, а просто да помогне на човек в нужда!!! Teşekkür ederim!
Бях чела някъде за намиращия се наблизо пазар за подправки и реших да видя и него. Бях очарована от купчините подправки, въпреки че нямам никаква представа за употребата на повечето от тях.
Това се оказа всъщност гвоздеят на програмата. В допълнение към разкоша на пъстрите сергии, подредени като аптеки, продавачите се надпреварваха да ме обгрижват. О, не, те бяха абсолютно наясно, че няма да си купя нищо – заявявах го открито и те не се опитваха да ми продадат стока. Просто искаха да ме накарат да се чувствам като отдавна чакан гостенин.
За нула време изпих няколко чая с неизвестни за мен, но определено интересни съставки. Опитах различни деликатеси, в това число прочутият Рахат локум! Бях парфюмирана с прекрасно ухаещ парфюм (категорично отказах последващите – не исках да замириша на ходеща парфюмерия!).
Нямаха полза от мен, не знам защо го правеха, но усещането беше наистина невероятно! Ако някой ден се върна в Истанбул, причината ще са именно тези хора и това отношение като към желан далечен роднина!
Така дилемата ми какво и дали да закусвам се реши от само себе си. А чаят беше невероятен, макар и малко странен. В единия тях плуваха някакви плодчета (предполагам) с особен кисело-солен вкус. А за рахат локума дори нямам думи! Съмнявам се, че винаги съм уцелвала най-добрия вид (те са десетки видове нарязани на малки парченца в един поднос за опитване), просто всеки от тях е с невероятен вкус!
Бях чувала само за този деликатес, а сега вече знам и на какво дължи славата си!
Забавлявах се да ги оставям да гадаят откъде съм, преди да кажа България и да чуя възклицанието – „Оооо, комшу!!!“, както и допълнението „Евет, евет, Азис!“ Е, дали пък исках да ме свързват точно с него, ама… 😆🤷♀️
Интересното беше, че преди да им обясня, че съм от комшулука, всички предполагаха първо испанка и после пробваха с италианка. Впоследствие изненадано ми заявяваха, че съм твърде красива за българка. Еееее, ама някой трябва да обясни на комшийте, че българките са номер едно, бе!!! Какво е това подценяване в полза на испанки и италианки!?!
Накрая, на връщане към хостела, се натъкнах на уличен музикант, край когото прекарах 10-15 минути – просто седях запленена и очарована от музиката му. Нежната флейта ме накара да затворя очи и просто да се потопя в звуците. Прекрасен завършек на днешната разходка.
Финалните щрихи бяха поставени от Айдън – собственик на галерия, художник и хотелиер, който дълги години е живял в България. С него се запознах вчера, докато разпитвах за местоположението на хостела, и обещах днес да се отбия за кафе. Така се запознах и със съпругата му, също художничка. Кафето и разговорът, разбира се, бяха на ниво.
Всъщност Ейдън, като опитен бизнесмен, ми даде някои много полезни идеи за моето начинание, които се надявам да успея да реализирам. Благодаря!
Пътуването с метрото до следващия ми домакин беше предизвикателство, но се натъкнах на изключително приятна услужлива девойка (съжалявам за размазаната снимка, но бързахме да не ни видят без маски), който направи всичко по силите си да ми помогне. Тя не знаеше и дума английски, но пък намери друго момиче на случаен принцип, което се оказа, че знае достатъчно, и двете дружно ме насочиха в правилната посока с всички необходими обяснения и напътствия. Благодаря ви, дами!
Ийт ме пресрещна по пътя и ме заведе в дома си. Предложи ми чам (или нещо подобно) – лютива и много приятна напитка, която обикновено се сервира с дьонер и други месни ястия. Докато се наслаждавахме на разговора, се случи и нещо неприятно – обадиха му се, че на следващия ден трябва да присъства на погребение…
Така непредвидено завърши вечерта, а аз трябваше да мисля къде ще прекарам следващата…
18 юни 2021 – Саръер, Турция
Ставане в 5 часа, гимнастика, опаковане на раницата, закуска (моята отиде директно в раницата) и старт. Въпреки че с Ийт бяхме говорили за 9 ч., трябваше да тръгна в 7 ч. Един от плюсовете на ранното ставане е ранният старт.
Отправих се към Кюмкой, където бях намерила два къмпинга. След ~10 км само изкачване се озовах на черен горски път без никаква идея за преминаващи коли. Не се притеснявах твърде много, защото бях предвидила този риск и знаех, че ако трябва, мога да измина тези 20 км дотам. И все пак не бях и особено щастлива. Мисля, че трябва да се науча по-добре да разчитам данните на GPS-а…
След като вече почти бях в първия град по маршрута, Озлам – първата жена, която изобщо ми спря в Турция, ме спаси от мъките ми. Освен че ме закара до другия край на града и ме зареди с две от забавните пакетирани чаши с вода, тя ме посъветва да не слушам испанката (GPS-ът ми, който постоянно спореше с нея относно посоката на движение), а да продължа по другия път. Мисля, че това буквално ми спаси задника (по-скоро гърба), тъй като този път беше доста по-натоварен и с по-големи шансове за стоп.
Тук ми спря не много приказлив джентълмен. Попитах три пъти за името му и след като така и не го разбрах, просто се отказах. Все пак успяхме да се разберем кой къде отива. Подминахме неговата крайна дестинация, за да стигнем до моята. Той дори намери къмпинга и аз тъкмо слизах от колата, когато пазачът му обясни, че къмпингът не работи. При което той ме върна обратно в колата, за да ме закара до следващия къмпинг, където и ме остави.
Само дето се оказа, че този къмпинг всъщност от години не е къмпинг. Просто плаж. Платен, с душове и екстри, но къмпингуването беше забранено. Момчето на входа, след като ми обясни всичко това, каза, че има къмпинг на около 15 км в Касаркая. 15 км…
Късметът ми се усмихна в лицето на Абдула, който, подобно на моя безименен благодетел, реши да ме достави на входа на къмпинга, за което му бях изключително благодарна!
Déjà vu някакво – къмпингът не работи. Забранено е да се къмпингува заради COVID (интересно дали хотелите са по-безопасни от открития плаж?!) Имаше дори полиция и шансовете ми да разпъна палатка бяха нулеви.
Е, сега наистина ми се дорева! Обяд е, дива жега и задух, събират се облаци и ще завали всеки момент, а аз едва се държа на краката си…
И тъй като днес не бях вървяла изобщо, ме чакаше баиир с около 50° изкачване…
Е, нямах много възможности за избор, нали? Тръгвам нагоре със скоростта на умираща костенурка и никой не се спира на автостоп. Само един автобус. Майната му, хич не ми дреме!! Трябва все да е останало нещо в картата ми за истанбулските автобуси. Нямах представа за къде е автобуса. Нито пък ми пукаше. Просто исках да ме изкарат на върха на този баир!
Слязох в някакво село. Мога да си представя как съм изглеждала, след като още със слизането при мен дойде един мъж и ме попита добре ли съм и дали искам вода (кимнах с благодарност), сложи ме да седна на една пейка и изтича до магазина, за бутилка вода. Малко след това мина кола да го вземе и така и не му научих името, но вече е в списъка ми за благодарности!!!
След като си поех малко дъх взех да се оглеждам кого да попитам за нощувка. Вървях бавно, минах покрай два магазина и две кафенета и не знам защо реших да вляза в месарницата. Умихнати и отзивчиви хора. Дори не ми хрумна да ги питам за имената им, аз едва помнех своето…
Имаше две млади момичета, предполагам дъщери на собствениците, и един господин, които обядваха. С помощта на едното от тях, което знаеше малко английски, успях да обясня ситуацията. Майката скочи и ми предложи стола си, донесе ми вода и ми направи чай, а мъжът, чийто обяд все пак прекъснах, започна да говори по телефона. Оказа се, че ми е търсил място, където да пренощувам и дори ме закара с колата си до къмпинга на свои приятел.
С риск да си навлекат проблеми (всички къмпинзи бяха затворени заради пандемията), напълно непознати хора ме приеха отново, без дори да са ми виждали очите.
Казаха, че мога да остана само една вечер на палатка там. Това беше всичко, което ми трябва!
Още докато разпъвах палатката, започна да вали. Тъкмо си намерих чашата със задължителните овесени ядки, за да обядвам/вечерям, бях поканена на вечеря със собствениците!
Оказа се, че тук живее мъжката част на цяло едно семейство – братя и чичовци. По принцип това е къмпинг, но сега, поради ограниченията, работи само като ресторант и платен плаж. Е, не работеше твърде – явно хората знаеха, че всичко е затворено и просто нямаше никой…
Докато седях с останалите след вечеря (за да си заредя малко телефона, а и за по-добър обхват), с помощта на Google преводач, получих предложението да остана още една нощ. От същия този, който всъщност ме прие в самото начало.
19 юни 2021 – Късъркая, Турция
След 20 часа дъжд палатката ми се предаде и сутринта намерих външната батерия (свързана към телефона) в малко гьолче до главата ми. А навън все така продължаваше да вали…
Поне локвата беше само една! Нямаше какво да направя по въпроса, преди да спре дъжда, така че просто разчистих около гьолчето и излязох да си правя гимнастиката под навеса. В 4:45 сутринта нямаше кого да обезпокоя. 😜 След това се върнах в палатката, за да си опъна кръста, и съм заспала наново.
Към 8 часа благополучно се появих „публично“ и докато си пиехме сутрешното кафе с останалите споделих, че се надявам да не вали повече, защото в палатката ми вече има вода. Един през друг ми се заизвиняваха, че предната вечер са забравили за мен, иначе щли да ме вземат под навеса за през нощта, след което ми показаха къде мога да преместя палатката (което и направих, след като дъжда спря и палатката изсъхна).
Е, аз буквално пси глътнах граматиката! Не само че не печелеха и стотинка от мен, но и зависех от тях за храна и вода, а те ми се извиняваха за дъжда! Мисля, че заетите в туризма в у нас имат какво да научат от комшулука…
Денят премина предимно в суетене около палатката и прането ми (което най-накрая изсъхна след два дни на простора!). Не пропуснах и разходките по плажа, разбира се! 😉
SD картата на телефона ми, по някаква незнайна причина, умря! Само се надявам да не съм загубила снимки, които все още не са синхронизирани. Когато отворя лаптопа, ще стане ясно.
Тъй като сутринта глупаво отказах закуска, в три следобед бях готова да изям дори някой от чичовците! И въпреки вкусната супа топчета (на турски беше нещо с кюфтета в името), малко по-късно завърших с орехи и шоколад (от запасите)… Явно отново съм в един от тия периоди, когато искам да изям света, но реших поне да не е за тяхна сметка. Е, вечерта получих хляб с малки кюфтенца, които и през ум не ми мина да отказвам! 😇
Каква музика според вас се слуша на плажа в Турция? Чалга и маанета, както у дома? Е, ще ви разочаровам, но бях повече от изненадана когато в палатката ме намериха ритмите на българска народна музика (ремикс, разбира се)…
Планът за утре е да продължа. Толкоз! Не знам накъде, не съм намерила хост или хостел по маршрута. Е, знам, че отивам до границата при Малко Търново – все пак е нещо, нали? 🤔
20 юни 2021 – Гюмюшдере, Турция
След като вчера ми казаха, че сутринта някой ще ходи до близкия град с колата и ще ме закара, ранното ставане в 5 часа беше задължително. Не беше ясно в колко часа ще се тръгва и трябваше да съм готова с багажа и палатката, за да не се налага хората да ме чакат.
Само дето аз бях тази, която се наложи да чака до 10 часа, за да се събудят и да ми кажат, че никой няма да пътува…
Е, каквото е, такова. Раницата на гърба и в обедната жега нагоре по същия хълм, който изкачвах два дни по-рано (но от другата страна). Наоколо няма жив човек, камо ли кола. Неделя е, явно тук спят до обяд. Накрая минава малъка баничарка, човекът ме качва, но понеже не говорим никакъв общ език ни е малко трудна комуникацията и спираме в близкия град/село (същото с месарницата), за да се разберем кой къде отива.
По време на разговора става ясно, че в неделя всичко е затворено, никой не ходи никъде, защото е забранено да се излиза. Заради пандемията…
Мозъкът ми щеше да експлодира! Не че не знаех за тази забрана от Кая в Истанбул, но бях напълно изключила… И сега какво?! Това не е само за автостопа, автобус също няма да намеря днес – никой няма право да излиза от вкъщи! Мам** **…
И тук дойде поканата… Човекът ме заведе в къщата си, нахрани ме, каза, че ако не бързам, мога да остана колкото дни искам, а когато реша, ще ми купи автобусен билет, за да не се налага да пътувам на стоп…
Запознайте се, моля, с Хамит, моя спасител на деня! 😉
Това е всичко за днес, повече е забранено… 😜
21 юни 2021 – Арнауткьой, Турция
Лежа си спокойно и мързеливо. Днес няма да ходя никъде, ще се възползвам от поканата и ще остана още един ден да поработя.
Е, ами седнах да работя, но след около час токът спря, след още един час батерията на лаптопа ми падна и след известно колебание реших да продължа с мързела и да подремна отново, докато дойде тока.
Събудих се изведнъж изненадана от… нищо. В следващия момент телефонът ми изпиука – съобщение от Хамид. Децата му пристигат тази вечер, трябва да си тръгна днес… По дяволите! Няколко пъти по дяволите!! Вече е почти два часа следобед, на къде да тръгвам по това време?!? Батерията на лаптопа ми е на червено, на телефона – около 30%. Все още няма ток…
Приготвям си раницата, включвам телефона към външната батерия и някак си натъпквам двете устройства в чантичката на кръста си. Опаковам закуската на Хамид, която той отказа по-рано, в торбичка с няколко кайсии и банан и ги мятам в раницата.
Междувременно споря с Хамид по месинджъра за посоката. Искам да отида в Сарай, но той казва, че не може и трябва да се върна в Сарайер (буквално в Истанбул, където беше Ийт), и чак оттам към Сарай. Просто престанах да споря, казах ОК и седнах да чакам шофьора, който беше изпратил, да ме закара до автобуса за Саръйер (който нямах никакво намерение да хващам!).
Беше около 15:00 ч., когато най-после двамата се появиха. Благодарих отново на Хамид и метнах раницата на гръб. Той ми подаде 50 TL – беше дал дума да ми купи билет и държеше да изпълни обещанието си. Не спорих, благодарих отново и си тръгнах. Опитах се да убедя шофьора да ме остави на главния път, вместо да ме кара чак до автогарата (всъщност тя се оказа просто една спирка), но беше загубена кауза и се отказах. Да ме кара където ще, оттам все ще се оправя някак накъдето искам аз…
Всички ме насочваха към Късъркая за хотел или къмпинг, но аз не исках да се връщам, а и вече знаех, че къмпингите не работят. Освен това, ако ще плащам за хотел, то поне да се приближавам към крайната дестинация, вместо да се отдалечавам от нея.
Докато вървях към магистралата, ми беше ясно, че никой няма да спре – посоките бяха твърде много и никой не знае къде точно отивам (то не че аз знаех де). Ако бях предвидила този момент, можех да си подсигуря парче картон и маркер, за да си направя табела, но…
Смях се от сърце, когато едно момче със скутер спря и ми предложи да ме закара… с тази огромна раница нямаше да се побера, дори ако бях оставила него да пътува на стоп! И все пак този мил жест ме накара да се усмихна и ми напомни, че животът е хубав!
Качвайки се на магистралата, минах през (аз лично минах покрай) пункта за пътни такси. Знам, че стопа по магистралите е забранен навсякъде (поне в Европа), така че очаквах всеки момент да изскочи полицай, да хукне подире ми след мен и да ме върне обратно. Вече наближаваше 17 часа, не исках да мисля за последствията, ако това се случи.
While walking I was constantly scanning the surrounding area in case I need to camp. I decided it won’t be a pleasure, but would be possible. Although the water would be a problem of course, but still, I can manage it.
Докато вървях, сканирах околността, в случай че се наложи да лагерувам някъде. Реших, че ще е възможно, макар и не особено удоволствие. Водата, разбира се, щеше да е проблем, но все пак можех да оцелея една нощ.
Накрая, след около 7 км пеша, една кола намали скоростта и спря. Забързах към нея и отвътре ми се усмихваха Джанкат (кюрд) и Хасан (от Китай). Говорих само с Джанкат, предполагам, че Хасан знаеше само турски. Е, неговият спътник дори говореше дори малко български в допълнение към турски, арабски, английски и руски (а може би и повече).
Двамата подминаха собствената си дестинация, за да ме оставят на правилното разклонение, откъдето да продължа. С подробни инструкции, разбира се. Тъкмо ги снимах, метнах раницата на гръб и се обърнах да си тръгна, когато Джанкат ме извика обратно. Извини се за това, което щеше да направи, помоли ме да не го разбирам погрешно, защото това е част от културата им, и… ми подаде 100 TL – „Нека нощувката ти тази вечер да бъде за наша сметка!“
Тук просто нямам какво да добавя…
Продължих напред и в далечината видях спрял автомобил с вдигнат преден капак. Разбира се, че не разбирам нищичко от коли, но все пак попитах на английски дали мога да помогна с нещо. Не е нужно да си инженер или механик, за да си полезен в нужда. Момчето не ме разбра, каза нещо и ми махна с ръка. Реших, че просто иска да му се махна от главата, затова само се усмихнах, помахах му и отминах. Той започна да вика след мен и да ми маха в отговор, докато затваряше капака – искаше да ме закара, а уж аз щях да помагам…
Вече в колата го попитах за евтин хотел или мотел наблизо. Той каза – няма проблем, ще те закарам. Аз – но трябва да е наистина евтин! Ферид – да, много е евтин и е добър, съвсем наблизо!
И тук идва разминаването в разбирането за евтино и за наблизо.
На входа ме посреща приятелски усмихнат господин, койтоме заговори директно на английски (ми то от километри е ясно, че не съм тукашна) и ме стресира със сумата от 300 TL. Обяснявам му, че това е много за мен и въпреки че съм убедена, че стаята си заслужава, просто не мога да си я позволя. И започва пазарлъкът (е та дори в хотелите имат подготовка за пазарлъци). Сваляме на 225 TL, което, като се има предвид, че днес ми бяха подарили общо 150, ми оставаше да платя приемливите 75 TL за нощувка.
Не че имах голям избор де. Беше вече около 17:30 ч., далече от главния път (е, много близо де, ма и много евтин… 🤦♀️😆) и просто нямаше къде да тръгвам отново толкова късно…
22 юни 2021 – Айдънлар, Турция
Като се замисли човек, денят започна съвсем нормално. Обичайното събуждане в 5 ч. сутринта от джамията отсреща, гимнастика, кафе, багаж и пухкав четириног ескорт.
Първо ме взе един служебен микробус, който ме приближи на няколко километра до магистралата, а след това и Юсуф, приятен и общителен млад мъж, с когото проведохме интересен, макар и кратък поради ограниченото време, разговор на английски. Той се отклони от маршрута си, за да ме остави на правилното място, и забърза към магазина си на Капалъчарши.
Скоро ме взе Еркан, който настояваше да ме закара до Силиври, откъдето имало повече коли за Сарай. Абе защо тези хора толкова се инатят и не искат да приемат, че аз знам къде отивам?! Това е малко като автоматичната корекция на правописа – винаги знае по-добре от мен какво искам да кажа! 😈
Вървях известно време, преди Ваит да ме спре. Пътувахме и разговаряхме доколкото можехме, заради изчезващия обхват и отказа на Google да превежда без интернет, след което спряхме в неговата вила за чай/кафе и „лека“ храна.
Тук поне интернетът беше постоянен и разговорът вървеше доста по-гладко. Така получих и предложението да пренощувам тук, въпреки че нямаше ток и вода. Можех да продължа на сутринта, вместо да се лутам къде да нощувам в Сарай. Предложение, което приех с удоволствие под съпровода на безброй птици и щурци.
След като Ваит замина за Истанбул, отидох да си изпера нещата и да се „изкъпя“ с една кофа вода, която ми беше оставил за целта. Тъкмо приключвах, когато чух отвън шум и гласове.
Изправи ми се косъмът! Бях оставила вратата отворена, за да влезе малко въздух, защото вътре беше много горещо и задушно. Знаех, че Ваит няма да се върне и съм сама. А сега навън имаше някой! Аз – чисто гола и вратата отворена!!
Изтичах до вратата, показвайки само главата си, и извиках (на български, разбира се) на мъжа, който ме гледаше невярващо – кой си ти и какво правиш тук?! В отговор той заговори забързано на турски, а аз само се пресегнах, взех ключа от външната страна на вратата и го вкарах отвътре. Тук, по тона и жестовете, разбрах, че ми казва, че къщата е негова. Извиках му – изобщо не ми пука, аз съм гола! И заключих вратата под носа му.
Отне ни известно време да разберем кой кой е, след което дълго се смяхме с глас. Но докато стигнем до смеха…
Неочакваните ми гости се оказаха Ахмед, съсобственик на имота, и неговият приятел Турсун. Те бяха не по-малко шокирани от мен. „Имахме работа наблизо и решихме да пием чай тук. Идвам и виждам, че вратата е отворена. Стрес! Влизам навътре, а оттам изскача гола жена, крещи ми нещо на чужд език и ме навиква…“
Беше ме видял по-рано в колата на Вайт, попитал коя съм и Вайт му обяснил, че ме е взел на стоп. Да де, ама Ахмед не му се вързал. „Мислех си, че просто си е довел жена вкъщи. То и аз си карам насам-натам ама не виждам стопаджийки, как така?“.
След първоначалния взаимен шок доста си побъбрихме, като той настояваше да не използвам Гугъл – наблегнахме жестомимичния език и добре ни се получи, трябва да призная. Разходихме се по ливадите, след което ми беше наредено да се заключа, а ако видя някого наоколо направо да се обадя на Ахмед (интересно на какъв ли език щях да му се обадя…) и сутринта да го чакам за закуска преди да си тръгна! 😆
Ама че ден… 🙊🙉🙈
23 юни 2021 – Къркларели, Турция
Прекрасно събуждане с птичи песни. За първи път от 20 дни не чух ходжата при изгрев слънце. Само птици. И една възмутена, вероятно по подразбиране ядосана, крава наблизо.
След сутрешните ритуали почистих наоколо и седнах на терасата да си изпия кафето и да чакам Ахмед.
Беще ми казал в 8 часа. Дадох му половин час допълнително, все пак идва от Истанбул и си е бая път, няма нужда да издребняваме. От друга страна, 30 минути са напълно достатъчни за закъснение, така че в 8:30 заключих вратата, метнах раницата на гръб и си тръгнах.
Това място щеше да ми липсва. Може би ое всички места, на които отсядах по пътя, това беше с най-голям чар и беше „най-моето“. Точно това, което търся!! Не ми трябват хотели и шумни градове. Простота, искреност, красота! Природа!
След „дълги“ 5 минути Мустафа ме натовари и ме закара до главния път след Сарай. Приятно и интелигентно момче, което знаеше английски и побъбрихме доста. Оказа се, че е работник на вятърна турбина наблизо, който отива до материалите в Сарай. Е, отново моят късмет! 😉
После спря един микробус, а кабината беше толкова претъпкана, че трябваше да сложа раницата си на мястото за краката си, а краката – на таблото. Добре че пътуването продължи само 5-6 км. Мога да си представя каква гледка представлявах. В късите си панталони…
Слизайки от буса, телефонът ми започна да звъни. Час и половина по-късно Ахмед се беше появил и ме издирваше къде съм, за да ме вземе… Съжалявам, приятелю, може би следващия път…
Имаше един интересен момент, когато до мен спря камион, докато просто си вървях. По принцип не стопирам камиони защото са твърде високи, и с тази тежка раница няма как нито да се кача, нито после да сляза от кабината.
Този обаче спря без покана. Мъжът отговори нещо неясно, когато казах Къркларели, но някак си не ми хареса тонът на шофьора и цялостното усещане, затова просто му махнах с ръка и продължих да вървя. Не мисля, че това, което искаше, беше да ме закара до някъде…
Без повече изненади. Или поне от този тип. Няколко минути по-късно ми отвори вратата интелигентен господин, с когото, благодарение на задобряването ми с Google, проведохме дълъг и много интересен разговор. Дълъг защото Кемал ме закара чак до крайната ми дестинация.
Оказа се, че се возя при заместник-директора на Marmara Üniversitesi Teknik Eğitim Fakültesi Makina Mezunu, който току-що се беше пенсионирал. Научих също, че родителите на съпругата му са българи от Казанлък. Изключително интересен и приятен събеседник, въпреки ограниченията на превода.
Спряхме за закуска в едно от селата преди Къркларели и той се обади на приятел да ми потърси евтин хостел. Бях намерила само хотели онлайн, а най-евтиният беше около 40 лв. Пристигайки на място, разбрахме защо – всички хостели са затворени. Заради пандемията… Както и къмпингите. Логика?! Кому е нужна логика…
В крайна сметка Кемал обиколи половината град в търсене на евтин хотел. След това обиколихме другата половина пеша със същата цел. В резултат на което бях настанена в приличен хотел за 90 TL (около 16 лв.) с включена закуска. Връщайки се в колата, започнах да свалям раницата, за да я занеса в хотела, но ми беше отказана „привилегията“ – сега е обяд, виж каква е жегата, как ще вървиш с тази тежка раница? Благодаря ти, Кемал!!!
Целта беше да направя антигенен тест и на сутринта да продължа към границата, така че след бърз душ хукнах да търся мястото, където щях да имам честта да ми бръкнат в носа.
Така се сблъсках с първия груб турчин – лекар може би или просто някой в администацията на болницата, която в крайна сметка открих. Не знаеше и дума английски (както почти всички, които бях срещнала), но изобщо дори не се опитваще да общува. Настояваше единствено за паспорта ми.
Е, аз не си давам паспорта на всеки грубиянин, когото срещна, и то без ясна цел! Добре известният жест на потриване на пръстите ни доведе до лист хартия с написана цифра, която никак не ми хареса. Казах, че не искам ПСР, а антигенен тест – по-евтино и по-бързо. Няма да плащам втора нощувка и 3 пъти по-скъп тест, замо защото този насреща ми е чукундур (задник)!!!
Поклатих глава, обърнах се и си тръгнах! Утре ще се опитам да мина без тест. Би трябвало да мога да си направя тест и в рамките на 24 часа след влизането ми в България. В най-лошия случай ще имам 10 дни карантина. Утре ще разберем от първа ръка…
Оставаше ми половин ден, затова се разходих да разгледам града и да се поглезя с прочутата турска баклава.
24 юни 2021 – Ахелой, България
Ходжата ме подкани да ставам в 5 сутринта, защото смяташе, че съм прекалено поспалива. Закуската започваше в 8, но кой има време да чака – вече си беше жега, а ме чака толкова път… В 7:30 се бях строила до масите и се самообслужвах – не всичко беше сервирано, но аз нямах претенции. Достатъчно беше едно яйце с няколко маслини и малко краставица. Останалото се прибира за обяд. 😉 Чаша силен турски чай и раницата на гръб.
Движението е слабо и колкото повече се приближавам до главния път, толкова повече намалява. Странно, очаквах да се засилва…
В края на града ме спира усмихнат млад мъж – Мустафа. Той отива в последното турско село в моята посока – Дерекьой. След него до границата остават около 15 км. Пита ме как ще стигна дотам, като ние сме буквално единствената кола по безлюдния път, ако не се броят няколкото камиона в обратната посока. Ами как – пеша… „Не, няма да вървиш пеша! Аз ще те закарам. Само ми покажи да видя, че имаш паспорт“.
Разбираем въпрос за самотен непознат с раница на гърба, който върви към границата. Показвам малката червена книжка и той се усмихва щастливо, сякаш аз му правя услуга, а не той на мен.
Не говорим много, гласовият преводач иска интернет, а там обхватът се губи постоянно, но времето мина приятно. Наблюдаваме изнизващите се красиви гледки и се наслаждаваме на природата и тишината.
Мустафа ме достави буквално на метър от граничния пункт с много усмивки и ръкостискания. Благодаря ти, Мустафа!
Преминах границата без проблем след кратко чакане от турска страна (компютрите не работеха) и с тайната надежда, че поне на излизане няма да им пука, че съм пеша. Ако трябва да намеря кола тук, която да ме прекара през граничния пункт, мога да си откарам и седмица с този трафик…
От българска страна ми връчиха няколко листа хартия и ми обясниха ситуацията с теста. За съжаление разбрах, че в Малко Търново няма лаборатория (бях се запътила натам), трябваше да търся другаде – в Бургас или Царево. Оставих решението на пътя – от самото начало той ме води доста успешно…
Стигам обаче до кръстопът и трябва да избера между двете посоки. Противно на логиката (макар че в момента ми се струваше логично) тръгвам към Царево. След общо 11 км в обедната жега (30+°) започвам да се съмнявам в решението си. И тогава спира кола с усмихнат млад мъж, който ме заговаря на английски. Ако иска и на таджикски да говори, изобщо не ми пука, само се моля да съкрати разстоянието между мен и крайната дестинация!
Разбирам, че всъщност отива в Малко Търново, което аз трябваще да заобикаля и направо ми се доревава, но каквото е, такова. За мен дори един километър е разлика, така че благодаря!
След още няколко реплики моят спасител ме попита откъде съм, аз му отговорих – оттук, от България, след което той се засмя и се обърна на български: „Ама защо не казваш!“ „Ами ти ми заговори на английски…“ Явно, когато е спрял, аз несъзнателно съм казала на английски „Thanks God!“ и затова е решил, че съм чужденка. Дори не си спомням да съм реагирала така…
Обяснява ми, че съм на грешния път – оттук минават по 10 коли на ден (бях го забелязала вече през последните 2 часа и половина…) и е по-добре да тръгна по другия път за Бургас. Той може да ме закара до този разклон. Всъщност той ме закара много по-далеч, като през целия път бъбрихме на интересни теми.
Амедео се оказва един от домакините в workaway – и двамата сме на една вълна, макар и от различни страни. Разговорът е много интересен и ползотворен. Мисля, че вече знам кой ще бъде първият ми хост, когато се регистрирам в платформата.
Амедео ме остави в Звездец, откъдето се върна обратно, а аз продължих в посока Бургас. Не след дълго автомобил със силистренска регистрация спря до мен и Мустафа (да, още един) ми освободи предната седалка. Той също току-що беше пресякъл границата и също имаше 24 часа, за да си направи тест. Затова реши, вместо да търси къде и как, да дойде с мен (една приятелка вече ми беше дала адрес на лаборатория в Бургас).
За благодарност аз поех ангажимент да следя резултатите онлайн и да ги изпратя в РЗИ вместо него, за да не се мъчи с това. След тестовете седнахме да пием по кафе, докато аз търсех място, където да пренощувам.
В крайна сметка решавам, че тъй като Мустафа така или иначе пътува към Варна, може да ме остави на някой къмпинг по пътя. В Бургас всичко е твърде скъпо или заето. Намирам един къмпинг пътьом, уговарям си среща и тръгваме към него. По-късно Мустафа също решава да пренощува в къмпинга – денят беше наистина дълъг.
Така че палатката се отлага за следващия ден – тази вечер разполагам с лукса на единичното легло в бунгало. 😉
Мустафа очевидно се нуждае от нещо различно, от освежаващи и зареждащи емоции. Той не би го направил сам, но очевидно заразен от моя ентусиазъм, се решава на малко разнообразие.
Хапваме порция цаца, разхождаме се, след което го оставям с чашата му джин с тоник и се отправям към царството на сънищата.
Наистина беше един дълъг ден…
26 юни 2021 – Ахелой, Bulgaria
Мустафа се появява точно когато приключвам с гимнастиката си и отиваме на плажа. Говорим си. Всъщност Мустафа говори. Опитвам се да се интересувам от лодки и риболов. Този човек просто е жаден да бъде изслушан…
Аз отивам на плажа, той донася кафе и отива за въдиците си. Ей така, само за идеята.
Обядваме отново цаца и салата, аз изваждам лаптопа си, за да поработя, а той се впуска в разговори с другите рибари и скоро си тръгва. Видно е че силно се колебае дали да остане още една нощ, но преценява правилно ситуацията и пали колата въпреки нежеланието си.
Аз му благодаря за всичко, което направи за мен, а той ми отговаря: „Не, аз ти благодаря! Благодаря ти за времето, за преживяването и за отношението!!!“ Това беше всичко, което можех да му дам, и за него то беше много по-ценно от всичко останало…
А това, както се оказа, са плодовете (изсушени) на рожковото дърво, които той ми остави за изпът. Е, това всъщност са остатъците, когато, вече вкъщи, най-накрая се сетих да ги снимам… Освен това ми остави цял буркан с нещо средно между сладко и сироп от от същото – невероятно сладък и идеален за овесените ми ядки.
Никога не съм виждала или опитвала този плод, но ми харесва! Особено плодовете (семената са твърди като камъчета и са реална заплаха за зъбите), които са сладки и засищащи – наистина идеални за път!
Прекарах остатъка от деня в работа. Следобед тръгнах към селото да търся банкомат – имах само няколко стотинки в брой. Питам за разстоянието, а собственикът на ресторанта, който тъкмо се качва в колата си, казва – качвай се, аз отивам точно там – късметлия отново!
Оказа се, че отива да вземе клиент от автогарата. Така се запознах с Ваня, с която прекарахме доста интересни моменти.
На следващия ден програмата е подобна. Междувременно, докато работя, за да не ми се налага да прекарвам часове само на кафе (използвам удобството на ресторанта и масите му), а и защото все пак трябва да хапна нещо, питам Цвети – изключително усмихнатата и любезна сервитьорка, за най-евтиното нещо в менюто. В крайна сметка хапвам вкусна пилешка супа, а когато ѝ искам сметката, в нея присъстват само двете ми кафета. Без коментар…
Собственикът Антонио, който вчера ме закара до банкомата в селото, е вторият позитивен и общителен италианец, когото срещам през последните дни (първият беше Амедео) – винаги усмихнат и комуникативен. Говори 5-6 езика и въпреки че българският му не е перфектен, общуването с него е истинско удоволствие.
Antonio, or „Uncle Tony“ (the restaurant is called „Chicho Toni Mamma Mia“ (Pizzeria Uncle Tony Mama Mia)) moves nimbly around in his wheelchair, finding a word and a smile for every customer, for every kid or employee. A wonderful person!
Антонио, или „чичо Тони“ (пицария „Чичо Тони Мама Миа“), се движи пъргаво в инвалидната си количка, намирайки дума и усмивка за всеки клиент, за всяко дете и служител. Прекрасен човек!
Все още се чудя дали да си тръгна утре. Първия ден нещо ме ухапа на три места по крака. И трите се подуха ужасно и ми причиняват силен дискомфорт съпроводен с болка и сърбеж. Нямаше да им обърна много внимание, ако едното не беше отпред на крака ми, точно под глезена, а аз съм с високи туристически обувки. Нямам представа дали утре ще мога да ги обуя и дали изобщо ще мога да ходя…
Ще разберем на сутринта, а засега след компресите с водорасли на плажа продължаваме с компреси от живовляк 😉.
27 юни 2021 – Лясковец, България
Самотните дъждовни капки тропащи по палатката замениха ходжата, който ме будеше обикновено последните дни, малко преди 5 часа. Рано е. Твърде рано, след като съседите се забавляваха до 3 сутринта… Поглеждам навън – вероятността за дъжд е може би 50 % или дори по-малко. Въпреки това знам, че ще съжалявам, че съм пренебрегнал предупреждението, ако не прибера палатката и завали, затова неохотно изпълзявам от спалния чувал и започвам процедурата…
Всичко е готово, приключих с гимнастиката и багажа, по изключение дори закусих. Вече е 7:35. Тъкмо слагам раницата на гърба си и дъждът се изсипва. Налага се да „тичам“ до ресторанта – там ще изчакам да отмине. Така или иначе имам нужда от кафе след почти безсънната нощ.
Между другото, компресите с живовляк свършиха чудесна работа – все още ме боли, но отокът е почти напълно изчезнал. В края на деня се оказва, че при 33-34 градуса жега съм изминал 11 км пеша – да живее живовляка! 😁😎
Генчо е първият, който ми спира, оставя ме малко след Слънчев бряг и ме съветва да застана някъде на сянка и просто да чакам. Аз обаче не мога просто да чакам. Бездействието на едно място ме натоварва, струва ми се, че е загуба на време. Раницата така или иначе тежи на гърба ми, така че трябва да има поне някакъв прогрес.
След няколко километра „чакане„ човекът, който ми спря, изглеждаше объркан, когато го заговорих, но разпознава името „Варна“ и прави място за раницата ми. Очевидно е чужденец, затова превключвам на английски и всичко си идва на мястото.
Флориан е германец и въпреки силния му акцент, който малко ме затруднява, водим много интересен и разнообразен разговор. Когато казва, че мечтата му е да обиколи Европа с мотоциклет, ставаме истински приятели! 😆😜 Единствената разлика е, че той има и кара мотоциклет! След катастрофа обаче се опасява, че може да не издържи на такова дълго пътуване. Е, моята мечта е само мечта… Засега!
За съжаление, потънала в разговора, забравям да се снимаме (както преди това с Генчо).
Флориан влиза в града и минава през цяла Варна, за да ме остави на магистралата за В.Т. (в обратна на неговата посока). Сбогуваме се сърдечно и докато ми помага да сложа раницата на гърба си, успява да набута 50 лв. в ръката ми, „за да ми помогне в начинанието, което съм предприел“. Благодаря ти, Флориан!! Трогната от жеста и топлото отношение, забравям, че днес нося нещо допълнително и различно от раница. След няколко минути осъзнавам, че съм забравила в колата бамбука, който Мустафа ми подари…
Петър ме доближава с още 20 км до целта. Разговорът е на високи обороти, тъй като времето е ограничено, а темите са много. Може би ще се срещнем отново, за да довършим започнатия разговор. 🙂
На пустата магистрала намирам малко петънце сянка от едно самотно близко дърво, подпирам раницата на щеката и на мантинелата и докато с едната ръка продължавам да „поздравявам“ преминаващите коли, с другата вадя сандвича, за който Ваня се е погрижила снощи.
Честно казано, бях започнала да се притеснявам. Жегата беше убийствена, никъде не се виждаше никаква сянка, а водата ми застрашително намаляваше... Кракът ми напомняше за себе си, макар и без да драматизира излишно, за което бях благодарна на живовляка, който все още беше под чорапа ми. Водата беше основната ми грижа... Никой от тези, които ми спираха, не носеше вода със себе си, а по пътя нямаше бензиностанции или чешма.
Бях благодарна за климатика в следващата кола – поне температурата на тялото ми спадна до нормалното. Мариан не беше много разговорлив. Може би по принцип е, но просто си личеше, че в момента нещо му тежи и не му се говори. Не настоявах. Беше вече ранен следобед и аз самата бях уморена. Отдадох се на удоволствието от хладината и благодарността, че въпреки че не беше в настроение за хора около себе си, човекът спря и ме качи в колата си!
Така стигнах до разклона за Шумен и оттам отново се започна едно чакане… Ходещо чакане, разбира се. Живеех с надеждата, че все пак ще мога да намеря някъде сянка и евентуално да спра там за малко. Е, това така и не ми се случи. За сметка на това една симпатична двойка, пътуваща за София, покри остатъка от пътя ми и ме остави на разклона, откъдето извървях последните 2 км и, скрита зад слънчевите очила, се забавлявах на любопитните погледи.
Светла и Тодор направиха последната част от пътуването ми незабравима. Разговорът с тях беше не само приятен и интересен, но и доста полезен. Благодаря ви, скъпи хора!
А, и да не пропуснем последния писък на модата в пътната маркировка! (виж снимката по-горе). Такива в Истанбул си нямат! 😆😜
ГАЛЕРИИ
