Как започна всичко, кога, защо? Въпроси, които чувам доста често. Именно това се опитах да обясня тук – кратко и същевременно изчерпателно. Да видим…
Преди началото
Имало едно време… И аз бях „нормална“ някога. Или поне толкова нормална, колкото изобщо съм била. Имах и нормална работа и бях нормално нещастна.
(вижте страницата За мен)
Вътре в себе си знаех, че имам нужда от промяна, но не си позволявах дори да помисля за това. Пред мен стоеше отговорността да отгледам дъщеря си, така че за известно време трябваше да се придържам към утъпкания коловоз.
В момента, в който моето момичето завърши училище и тръгна по своя път, аз започнах открито да търся промяната. Казват – който търси, намира! Така и стана. Всъщност аз бях намерената. От двама пътници (дълга история, пълна със „случайности“).
Първият ми, изключително скромен, експеримент се случи донякъде неволно (само дни преди да срещна двете момчета променили света ми). Тръгнах на кратка екскурзия до нашето Черноморие без предварително планиране.
Всички казваха, че съм луда. Супер, харесва ми да съм! 😁😜
Начинанието мина доста добре. Почувствах се свободна и щастлива. Но това още беше смътно неосъзнато усещане.
Няколко дни по-късно срещнах двамата пътешественици, които ме накараха да се замисля. За много неща.
Около седмица по-късно, както беше планирано, отидох на едно наистина организирано пътуване с танцовия състав, в който участвах. Бяхме поканени на фестивал в Черна гора. Да се пека на плажа определено не беше нещо, което исках да правя в красив и непознат, нито да седя по кафета и ресторанти и т.н. Оказа се, че ме вълнуват по-различни неща и тръгнах да обикалям наоколо сама, докато другите правят тен.
Отново онова същото усещане – щастие и свобода! Прекарах си страхотно срещайки се и говорейки (понякога само с ръце и крака) със случайни хора, скитайки се, дори се изгубвайки и намирайки се отново.
Вече знаех – аз искам ТОВА!!! И от този момент започнах да се подготвям физически и психически. Финансово не беше възможно – все пак бях самотен родител в България. Но това нямаше значение!
Така ли започна всичко?
Да, когато се учиш да ходиш, първо пристъпваш с малки крачки. Така направих и аз.
Направих първото вече истинско експериментално пътуване – пеша и на стоп от родния ми град до един, в който живях известно време. Беше труден маршрут, тъй като трябваше да премина през две планини, но за какво са тестовете, ако не за това, нали?!
Беше абсолютен успех!! Душата ми се ликуваше!! Въпреки че краката и гърбът ми определено протестираха, подозирам дори, че на моменти ме мразеха… 😆
Ентусиазмът ми растеше все повече и повече! Имах покана за организиран поход в Рила и реших, че не искам просто да се кача на автобуса до началната точка. Не, твърде скучно! Не бързах, така че по-добре са експериментирам още веднъж на стоп, нали?! 😉
Вълнувах се все повече и повече!
Добре, най-накрая бях готова да тръгна на път.
Без финансовата част, разбира се… 🤷
Нямах друга възможност, освен да го организирам така, че да работа по пътя. Мога да правя много неща и не се срамувам да бъда чистачка, да мия чинии в ресторант, или да работя някъде на полето и т.н.
И така, реших да започна в Испания.
Планът беше да поработя малко там и да продължа пътуването си от мястото, на което бях. Ами нещата не се случиха точно така…
В последния момент изскочи нещо, заради което трябваше да променя плановете си и да се върна само след месец. Е, нищо не е случайно в този живот… Случилото се си има причина (все още не съм я открила обаче…).
И така…
След тежък период и доста чакане, беше време да пренеса експерименталните си скитания на международно ниво и да видя как ще се се получи. Отправих към най-близката дестинация – Турция.
Не знам и дума на турски. В крайна сметка знам само четири езика, така че през повечето време ще пътувам, без да знам местния. Все трябваше да започна отнякъде. Тук Гугъл преводач се оказа доста полезен.😉
Беше спиращо дъха преживяване!! Показа ми слабите ми страни, върху които трябва да работя повече, и същевременно цялата красота на този начин на пътуване! Абсолютно невероятно!
Дъщеря ми, която следеше приключенията ми от разстояние, беше заинтригувана и развълнува от нещата, които правя. Затова реших да се върна и да направим едно пътуване заедно, преди задълго да замина – на автостоп до Румъния за две седмици!
Страхотно изкарване и много забавление! Е, разбира се при времето майка-дъщеря не липсват и моменти от типа „искам да те пребия“… 😆🤷
Първо пътуване без дата на връщане
След всички тези експерименти дойде време да се развихрим! Трябваше само да се държа настрана от психиатричните клиники, защото вероятността някой да ме разпознае и да ме прибере не беше за пренебрегване! 😆🤫
Нуждаех се от дестинация, трябваше ми и работа, за да изкарам някакви пари. Така че реших да държа курс към Нидерландия.
Не, не познавах никого там, не говорех езика, нямах къде да отседна, нито оферта за работа. Нито пък имах представа каква е системата там. Само бях чувала, че повечето хора говорят английски, така че можех да се оправя с този език (за разлика от Франция или Германия, например).
Нямах представа къде точно отивам, но имах представа какво искам.
Ще се изненадате ли, че получих много повече отколкото очаквах от това приключение? Аз бях изненадана. И все още имам чувството, че сборник фантастични приказки (повече в тази статия)…
Това беше едно главозамайващо приключение! Поне за мен. Осъзнах, че от човека, който бях преди, не е останало почти нищо. Е, освен магарешкия инат, разбира се… 😁😈
Понякога в тежките моменти (О, да, има и такива в изобилие, не се заблуждавайте от бляскавия вид на всички пътеписи, които срещате онлайн!) съм се замисляла дали да не се откажа. И тогава какво? Да се върна към старата добре позната смачкваща рутина?! Изобщо не мога да си представя да водя такъв живот отново…
Както някой беше казал: Ако смятате, че приключението е опасно, опитайте рутината – тя е смъртоносна!
Останах в Нидерландия няколко месеца. Не изкарах парите, които си представях (когато всъщност не знаеш фактите, въображението може да те подведе доста добре), но по това време много неща се обърнаха с главата надолу в целия свят, така че бях повече от доволна от това, което имам.
И после какво?
Все пак и това трябваше да свърши. Нещо, което разбрах е, че десет месеца на едно място са твърде много. Не се отразява добре на пътешественическия дух! Сега вече знам какво е имал предвид познат пътешественик, когато ми каза: „Трябва да продължа, иначе ще свикна да ми е прекалено удобно и ще стана мързелив“
Определено е вярно. Пътят ми липсва ужасно. И все пак трябва да принудя сама себе си, за да тръгна отново – раницата е твърде тежка, пътят е твърде дълъг, стопът е твърде непредвидим, твърде… твърде… твърде… твърде… твърде…
Да, прекалено разглезена и мързелива! За това поне беше прав…
Но пътят ме очаква! 😎