Първото ми голямо приключение се развива с пълна сила... Пътуването на автостоп На север с почти несъществуващ бюджет, без дата за връщане и нулево планиране - бях избрала само посока: Нидерландия... Останете с мен да разберем какво ще довлече котката този път... 🙈🙉🙊 (част 1, част 3, част 4, част 5)
Можете да следите пътуването ми На север и в платформата Polarsteps, която, освен всичко друго, следи маршрута ми в реално време. За да не претоварвам статията със снимки, повечето от тях ще намерите накрая на поста групирани в галерии за по-голямо удобство.
31 август 2021 – Kavajë, Albania
Пътуването на автостоп На север до Албания се оказа малко предизвикателство. След повече от 6 км без някой да спре, един миниван най-накрая ме взе. Колата се пукаше по шевовете от хора и багаж. И въпреки това всички те се сместиха и взеха чудовището от гърба ми в скута си на задната седалка.
И така натъпкани като сардели минахме границата плюс още десетина километра отгоре – в шеги и закачки, въпреки неудобството. Шофьорът, Маир, беше македонец от албански произход (редовно превозващ албански работници по този маршрут) и разговорът се водеше чрез него, тъй като останалите говореха само албански. След като ни разтовари, всеки тръгна по пътя си, а ние седнахме на по кафе и лаф с него, след което той пое обратно, а аз продължих към Тирана. Или поне аз така си мислех…
Не след дълго Гурали се появи на пътя ми и предначерта завършека на този ден. Докато пътувах с него, получих съобщение от девойката, при която трябваше да остана в Тирана, че е променила решението си (по-точно съквартирантите ѝ се уплашили заради вируса). Оказа се, че всъщност нямам планове къде да прекарам нощта, така че нямаше и значение накъде отивам.
Гури пътуваше за Дюрес. Ми що пък не, вече и аз отивах в Дюрес…
Съвсем неочаквано се озовах в доста скъп курорт в разгара на сезона… Така че не беше съвсем неочаквано, когато разбрах, че цените започват от 25 евро на легло. Беше вече 2 часа следобед, а аз не бях хапвала нищо от вчера следобед и вече ми прималяваше от глад. Въпреки това подобна цена на нощувка не и се приближаваше към число, което дори бих обмислила.
Вървях из малките улички и питах по магазините за евтино място за нощувка. За известно време единственият ми успех беше една праскова, подарена ми от съпричастно момче на една сергия. Беше изключително мило и любезно, но въпреки опитите си и телефонните разговори, не успя да ми помогне повече.
Бях твърде гладна и изморена вече. Исках просто да седна някъде и да си изям прасковата + каквото там се намира из раницата ми… И тогава късметът ми се усмихна в едно малко магазинче скрито из кривите улички.
Без да знаем и дума на общ език с продавачката (която се оказа собственик на магазина, както и на скромна къща за гости отсреща), лесно се разбрахме какво търся и какво разбирам под „евтино„, така че без проблем се договорихме за 10 евро. Разбира се, нямаше как да платя с карта, така че мълчаливо се поздравих за предвидливостта да се снабдя с няколко евро в брой преди да тръгна.
Дамата в съседната стая се оказа усмихнатата и услужлива албанка Айша. Отново не знаехме и дума на един и същ език, но въпреки това тя успя да ме покани да ѝ правя компания на плажа. С огромна топла усмивка.
Дали пък ѝ се наложи дълго да ме увещава… 🤔
Като дете си спомням, че имах много красива и нежна нощница, която в моите наивни очи приличаше на рокля. Обичах да ѝ слагам колан и да се разхождам в махалата, твърдо убедена, че никой няма представа, че съм всъщност по нощница. 🤫
Е, сега вече бях повече от сигурна, че всички са наясно, че се пека по бельо, но пък грам не ми пукаше дали царят е гол! 😆
На север: 1 септември 2021 – Tirana, Albania
Сутринта след чаша горещо кафе и също толкова горещи увещания да се върна пак, се отправих към главния път за Тирана. Младежът, който ме изкара на въпросния път (че бях на доста завъртяно място), се оказа (почти) български гражданин, който не знаеше и дума български, нито познаваше знамето, развяващо се на раницата ми. Въпреки това беше минал всички необходими процедури и очакваше паспорта си до месец. Просто защото е паспорт на ЕС… 🙊
Чаках вече от доста време, когато един огромен камион изсвири с гуми и остави миризливи следи върху асфалта. Точно пред мен! Определено ме стресна и първоначално не можах да разбера какво се случва. Помислих си – как пък баш пред мен се спука тая гума?! В следващия момент видях, че работата е съвсем друга – шофьорът просто рязко беше набил спирачки! След това, със зяпнала в недоумение уста, видях и защо – рязко пред него беше спряла кола! Заради мен…
Не можех да повярвам какъв идиот! Тоя самоубиец ли беше, та да спре така пред тоя огромен и тежък тир?!?
След със знаци му показах да изтегли колата от пътя и да освободи движението (винаги се опитвам да избирам места, където може да спре, без да предизвика апокалипсис, все пак аз не съм идиот!), видях, че това всъщност е някакво деденце…
И сега имах дилема! Да се кача ли или не?! Е, щом е оцелял на пътя над 70 години (мое мнение), да се надяваме, че ще изкара още един ден…
Когато най-после дедо ме стовари в центъра на Тирана успях да си поема въздух с облекчение. Стиснахме си ръцете и му благодарих, а той ме пита – ами пари? Леле… затова ли беше всичко?! 🤦🏻
След като се настаних в хостела, обиколих целия център, за да намеря банкомат, който да не ми начислява такса, почти равна на сумата за теглене. Добре, че чета какво ми хуртуват машинките… И добре, че знаят да хуртуват на английски! Снимала съм единственият, от който успях да изтегля пари без такса.
Интересната и необичайна форма на светофарите беше първото, което ми направи впечатление още на влизане в града. Добра идея и би предполагам работеща. Въпреки това движението е пълен неспасяем хаос… 🤦🏻
Второто, което ме впечатли беше, че те помнят историята си и не я отричат, независимо дали им харесва или не. Приели са я и са продължили да надграждат, вместо да рушат…
UНа север: 2 септември 2021 – Shkodër, Albania
От хостела ме посъветваха кой автобус мога да ползвам, за да изляза от града, след което Еди ме пое за няколко километра, а не след дълго Ърт пое щафетата и ме закара до една бензиностанция. Почти веднага оттам ме взе усмихнато семейство с две лъчезарни дечица (с които си поделихме задната седалка) и ме обгърна с топлина и симпатия. Те ме оставиха в самия център на град Шкодер и ми пожелаха успех.
И нека обикалянето започне сега… както с банкомата в Тирана, но този път с раницата на гръб! След около три часа лутане из града в крайна сметка намерих приличен хостел, в който успях да договоря прилична цена.
Оставих багажа и хукнах да използвам остатъка от деня – имаше крепост на 4 км от хостела, която чакаше да се покатеря до нея. (та в крайна сметка днешните километри станаха повече от 16, но само половината от тях са с раницата!) На входа на крепостта имаше павильон, от който трябваше да си купя билет. Е, те таз идея някак никак не ми допадна. Разходих се наоколо, снимах колкото и каквото можах отвън пред крепостта, и тъкмо се обърнах да си тръгвам, когато някой ме извика. И така, благодаря на човека с билетите, който ми смигна и ми махна с ръка да влизам – все пак посетих крепостта… 😉
Катерейки се нагоре към крепостта, забелязах в далечината паркирани 3-4 мотоциклета. Отдалеч не се виждаше много, но единият веднага ми грабна вниманието и реших – това е моят мотор! 😆
Дори разочарованието, че е BMW (никак не съм им фен на прекалено скъпата поддръжка и части), не успя да затъмни любовта от пръв поглед. Погледах го с копнеж и влязох да разгледам крепостта…
Когато отново излязох, всички мотори бяха изчезнали от паркинга (бях видяла собствениците им вътре – лесно разпознаваеми по екипировката). Чакаше самото само „моят“ мотор, а около него се мотаеше един симпатичен непознат младеж (Фабиан)… 🤔
На север: 4 септември 2021 – Podgorica, Montenegro
Днес първият ми автостоп беше и последният. Както обикновено, слязох на границата, за да премина контрола пеша сама, след което изчаках транспорта ми да ме вземе отново за останалата част от пътя.
Разстоянието беше съвсем кратко, но в увлекателния разговор то стана още по-кратко и двамата не забелязахме, че вече сме в Подгорица. Ако не бях погледнала навигацията, щях да я отмина, без да разбера (е, нямаше да е голяма загуба).
Междувременно спряхме на нещо като огромен импровизиран пазар, за да го разгледаме. Оказа се, че това е нещо като нашия „битак“ или карбутите в Англия.
Отново лутане в търсене на ниска цена за нощувка. Вече си мислех да се върна на главния път и да продължа, без да видя реално столицата. Лимитът, който си бях поставила, беше максимум 8-9 евро на вечер, а най-евтините опции тук бяха между 15-20 евро.
И точно тогава едно момче на улицата ме заговори и тръгна редом с мен. Той продаваше ръчно изработени гривни и говореше сносен английски. Оказа се, че е пътешественик, който е решил (заедно с приятелката си) да се установи тук за 3-4 години. Настоя да носи раницата ми, намери някакво място, където ни позволиха да ползваме интернет, после ме заведе в хостела, който успя да намери онлайн. Разбира се, че не беше 5 звезди, но беше най-доброто, което можеш да получиш тук за 7,50 евро… И определено беше достатъчно приличен за една нощувка.
Благодарих на момчето, което бързаше да се прибира и каза, че е зает и няма да има възможност по-късно да се видим на по кафе с приятелката му. Така че аз поех сама на разходка наоколо, побъбрих си охраната на американското посолство и се прибрах в хостела, за да си сваря няколко яйца за вечеря (и закуска)! Е, сварих ги, но така и не ги изядох… 😆
Хостелът се оказа пълен с турци (собственикът беше турчин). Докато си варях яйцата и си бъбрех с двамата, които си готвеха на другия котлон, така и не разбрах как бях настанена пред огромна пълна чиния с топла яхния. Не бях предвидена в готвенето и се наложи двете им порции да станат три – те дори не се поколебаха (вероятно са го коментирали помежду си, не знам турски, но помен от недоволство по лицата на някой от тях)…
Никой не може да надмине турците по гостоприемство и споделяне на ризата с ближния, дори ако имат само половин..!! 🌞
GALERIES
