Първото ми голямо приключение се развива с пълна сила... Пътуването на автостоп На север с почти несъществуващ бюджет, без дата за връщане и нулево планиране - бях избрала само посока: Нидерландия... Останете с мен да разберем какво ще довлече котката този път... 🙈🙉🙊 (част 1, част 2, част 4, част 5)
Можете да следите пътуването ми На север и в платформата Polarsteps, която, освен всичко друго, следи маршрута ми в реално време. За да не претоварвам статията със снимки, повечето от тях ще намерите накрая на поста групирани в галерии за по-голямо удобство.
5 септември 2021 – Trebinje, Bosnia and Herzegovina
Една безсънна нощ, благодарение на тримата ми съквартиранти, появили си е късни доби, които цяла нощ не млъкнаха и не спряха да трополят, беше последвана от супер изтощителен ден На север.
Чудя се кога най-накрая ще си науча урока да не тръгвам наникъде в неделя…
Първите ~7 км навъртях още докато изляза от Подгорица. Следващите ~7 км бяха по едно такова диво и стръмно изкачване към границата (е, не точно тази, която планирах да пресека). Последните ~10 км изпълзях след границата, вече на територията на Босна и Херцеговина.
Абе позачудих се аз защо граничарят ме погледна съчувствено когато споменах Сараево. (Същият полицай, който, когато поисках чаша вода, ме заведе до автомата и ми купи бутилка вода (оказа се, че там нямат питейна вода), заедно с два шоколадови десерта за вкъщи!!!)
Според плана (въпреки че „На север“ се движи като цяло без никакви планове) трябваше да пристигна в Сараево до вечерта. Ми беше малко далечко, ама чак пък толкова… 🤔 Чеднека ми вкара тоз граничар, та се спях на сянка и проверих навигацията. Е, те тука аз се хванах за главата и започнах да съчувствам на себе си – бяха ме закарали на друг граничен пункт… 🤦🏻😆🤷🏻
Е, така или иначе бях оставила пътя да ме води, така че, на кого му пука – Сараево ще почака…
Продължавах да вървя като се стараех да игнорирам единиците автомобили, които ме подминаваха, упорито игнорирайки мен. В един момент реших, че не мога повече, и спрях до една (почти единствената) фермерска къща, която изглеждаше обитаема.
Комуникацията беше основно с ръце и крака, тъй като аз разбирах почти всичко, но явно на тях им беше по-трудно да отгатнат какво им говоря. Въпреки това бяха супер услужливи, донесоха ми стол, бутилка вода и чаша кафе.
Тъкмо си помислих, че съм приключила трамбоването за деня и… се оказа, че всъщност не са разбрали въпроса ми за опъването на палатка в двора им. Така или иначе нямаше смисъл да обяснявам повече, тъй като след час-два самите те си тръгваха фермата и имах усещането, че няма да ме оставят там сама…
Е, каквото – такова. Раницата и отново на пътя. Можела съм да продължа да ходя, все пак… Поне си бях поела малко въздух и бях допълнила водата си, тъй като по всичко изглеждаше, че ще трябва да опъвам палатката някъде край пътя. Поне имах достатъчно вода за пиене.
В края на краищата късметът ми се усмихна в лицето на двама пътешественици от Украйна, които обаче пътуваха цивилизовано – с кола! С тяхна помощ стигнах до началото на Требине и трябваше само да си намеря място за нощувка, което не включва палатка край пътя. Благодаря ви, определено днес спасихте прекрасния ми задник! 😉
Местни хора ме насочиха към близкия хостел. 12 евро за легло в смесена стая?! Вече едва се държах на краката си, но някак си офертата никак ама въобще не ми допадна. Макар че ако собствениците бяха само с една идея по-учтиви и приветливи, вероятно щях да се поддам на изкушението просто да приема и да се трупясам на леглото независимо от цената.
За мой късмет те бяха доволно груби и безпардонни, така че просто се възползвах да се вържа за тяхното wi-fi, за да потърся нещо друго наоколо. Дори и да не е по-евтино, поне за същата цена мога да намеря отделна стая!!
Освен това съм напълно наясно, че след днешния маратон от 25 км с ~30 кг на гърба, утре няма да мога да направя и крачка. Горките ми крака вече бяха сериозно възпалени и започваха да протестират, а утре изобщо няма да мога да стъпвам на тях…
Е, късметът отново беше с мен, въпреки че се наложи да доста да пообиколя и поразпитам наоколо. Стаята, която намерих, както се вижда на снимките, е хубава, чиста и САМО за мен! За разкош си има и балкон и е по-евтина от хостела – 10 € (обикновено 20)!!!
Така или иначе две нощувки тук не ми мърдат – малко почивка в моя път На север. Поне ще се насладя на престоя си и то на по-ниска цена!
И днес не успях да запомня нито едно име… Съжалявам, момичета и момчета! Това обаче не ми пречи да съм ви благодарна за така ценната помощ!
6 септември 2021 – Trebinje, Bosnia and Herzegovina
Джобът ми не беше във възторг, но в този случай определено нямаше думата. Тялото ми беше отговорно да задоволява капризите на душичката ми (като пътешествия, мотоциклети и т.н.), затова трябваше понякога да си го глезя и се вслушвам в оплакванията му! Неямаше нужда да чакам да започне да стачкува, това вече щеше да ми излезе наистина солено…
И така, след една лека 8-километрова разходка сутринта (без раница!), денят премина в спокойствие, почивка и мързел.
Утре – Дубровник. Да, за вчера беше Сараево… добре де, може би Дубровник… 😜
На север: 7 септември 2021 – Dubrovnik, Croatia
Ден като всеки друг, но не съвсем, не съвсем…
В крайна сметка осъзнах, че проблемът с липсата на превоз не се дължи на факта, че беше неделя, а на страната – местните хора просто не спират на стопаджии! Нито в Босна и Херцеговина, нито в Хърватия, както се оказа по-късно.
След 5-6 км ми спря един сърбин, който пътуваше по работа до Дубровник. По пътя пихме кафе, а той ми отстъпи закуската, която си беше взел. Каза, че вече е закусил и това му е в повече. Дали беше така наистина?…
За пръв път, откакто тръгнах На север, на границата ми поискаха сертификат за ваксинация и за пръв път ми провериха багажа – предполагам, че не вдъхвам голямо доверие на хърватите…
В Дубровник бях просто шокирана от цените. Една проста разходка покрай крепостната стена – 25 евро, стаите за нощувка започваха от 25-30 евро… За мой късмет имах възможност да оставя раницата си на човека, който ме беше докарал, да се разходя из Стария град и след това да потърся място за нощувка другаде.
Излетях със 100!!! На север! Колкото по-далеч от Дубровник, толкова по-добре и по-евтино. Надявах се поне…
След като една симпатична двойка италиански туристи ме откара на няколко десетки километра, никой повече не спря. Реших, че 3 часа следобед е добър момент да потърся място за лагеруване. Все още бях уморена от предишния маратон, а вече часове наред вървях по криволичещата магистрала под палещото слънце без никаква идея за сянка наоколо.
Навигацията ми ме информира, че наблизо има къща за гости. Не очаквах ниски цени, дори не и нормални – на брега на морето в туристическия сезон… Разчитах обаче, че може да ми позволят да си опъна палатката наоколо и само да ползвам от тяхната вода. Вечният ми проблем – нямам достатъчно вода…
Австрийската двойка, която отвори вратата, беше леко шокирана от появата ми, но бързо се съвзеха и ми донесоха чаша вода. Съгласиха се без никакъв проблем да прекарам нощта в градината им. След това слязоха на плажа да плуват. За мой лош късмет една стара намръщена леля ме видя и ми се разкрещя, че нямам работа там и че ще извика полиция. Не ми пукаше – документите ми са изрядни, имам разрешение от обитателите, така че тя да вика когото си иска.
Разпънах палатката на притулено уединено място отзад в двора и зачаках. Бях сигурна, че бабето няма да ме остави на мира толкова лесно – този модел хора живеят за такъв адреналин, затова си го и създават…
На север: 7 септември 2021 – Dubrovacko-neretvanska, Croatia
Не се наложи да чакам дълго и откъм пътя се зададоха двама млади полицаи – мъж и жена, които се оглеждаха и очевидно търсеха нещо. По-скоро някого… Тъй като бях избрала добро и усамотено място, те почти ме подминаха, преди им се обадя от сумрака на дърветата.
Усмихнати и дружелюбни, те ме бяха видели по пътя да стопирам и се изненадаха да ме намерят тук. Побъбрихме си малко, провериха ми документите и обясниха, че намръщената особа, която ги е извикала, всъщност е собственик на имота, а австрийците са само наематели. Бяха искрени в желанието си да я убедят да ми позволи оставането за една нощ в двора, но ако не се съгласи, ще трябва да си тръгна.
Знаех, че бабето няма да се съгласи. Не беше стигнала толкова далеч, само за да се откаже от удоволствието накрая да ме види как си тръгвам! Така че докато те отидоха да говорят с нея, аз бавно започнах да се подготвям и да събирам нещата в раницата.
Права бях. Самите полицаи се чувстваха неловко и се извиняваха за поведението на опаката старица, но… Казах им да не се тревожат за мен. Досега съм срещала само готини хора, готови да помогнат както и колкото могат. Вероятно е дошло времето да видя и другата страна на монетата…
Те изразиха искреното си съжаление, че нямат право да качат в колата и да ме закарат до някъде, освен ако не съм арестувана. Абе не знам що толко се смяха, като ги помолих да ме арестуват за половин-един час… 🤷🏻
Дадоха ми собствената си бутилка вода за из път и ме насочиха къде мога да намеря място с хора, които да ми помогнат и евентуално с вода. След още 2-3 км… Кой е казал, че На север ще е лесно…
За моя изненада, малко след като излязох на пътя, една полска двойка ми спря и ме взе със себе си към границата. Чудесно, още една граница за деня, но поне влизам обратно в Босна и Херцеговина, където е цените са по-ниски. Е, колко по-евтино може да е край морето през сезона… Най-евтиният вариант беше 15 евро, което си беше пълна мизерия и не струваше и 5 евро… 🤦🏻
Знаех, че ми предстоят километри и че тялото ми не се е възстановило достатъчно. Въпреки това не можах да преглътна цените и просто продължих да търся място за палатка. (Щях да оцелея с двата литра вода, които бях допълнила благодарение на полицаите)…
Километър след километър и нищо! От едната страна вертикални скали нагоре, от другата – вертикални скали надолу… Слънцето слизаше все по-ниско и все по-често ми се налагаше да си повтарям, че интуицията ми никога не лъже…
Най-после една кола спря. Беше Якоб – първият местен, който изобщо ми е спирал, откакто напуснах Черна гора. Той отиваше на плаж в Хърватия и каза, че мястото е наистина чудесно за палатка. Перфектно, отиваме на плаж тогава. Поредната граница за днес.
Наистина красиво и спокойно място. Можех да остана там с дни! Само дето не можех… Имам храна и вода само за една нощ и на следващия ден щеше да се наложи да продължа. Плажът беше прекрасен, но на повече от 10 км от главния път, а този път със сигурност няма да мога да ходя изобщо поне ден или два…
На север: 7 септември 2021 – Mostar, Bosnia and Herzegovina
Още докато пътувахме към плажа, аз следях навигацията си и споделих с Якоб опасенията си, че мястото е твърде отдалечено от главния път, за да мога се върна на него на сутринта. При което той ми предложи след плажа да ме закара направо до дестинацията ми за следващия ден – Мостар.
Оказа се, че той живее на 20 км Мостар и не му беше проблем да ме остави там. Освен това предложи да ми помогне да си намеря място за нощувка, за да не се лутам в тъмното, тъй като щяхме да пристигнем късно.
Дилемата беше решена и аз се отдадох изцяло на красотата на залеза на брега. Вълните ласкаво обливаха изморените ми крака, а на меките лъчи на отиващото си слънце галеха лицето ми, което вече бяха изпържили през деня!
Знаех, че ще остана минимум две нощи. Този път вече бях минала всички граници и тялото ми беше повече от преуморено – всяка частичка от него се бунтуваше и крещеше за милост. На следващия ден разбрах, че нощувките ще трябва да са най-малко 3…
Преминати четири граници, повече от 250 км и около 20 от тях пеша с раницата под прежурящото слънце…
Ама че откачен ден наистина! А беше започнал съвсем нормално, като се замисли човек… 🤦🏻
Следите от следвоенния период все още се виждат навсякъде. Очаквам утре в Сараево да е още по-зле. Дори след 25 години.
Понеже се случи да разговарям с двама участници във войната, се убедих, че спомените са още съвсем живи. Успях почти да видя целия ужас лъхащ от думите им. Макар че със сигурност не бих могла дори да си представя страха и отчаянието на онези дни…
Затова и не снимах нито една от разрушените сгради. Не искам да имам визуални спомени за всички истории, които чух…
Дали тогава е изненадващо, че в Босна и Херцеговина трудно се пътува на автостоп? Ако всички тези ужаси са все още живи в душите на хората, кой би могъл да ги вини, че не се доверяват на непознати…
Дори и непознати с огромни раници (и електрошок на кръста)… 🤔😇🤫
GALERIES
