Първото ми голямо приключение наближава своята кулминацията... Пътуването на автостоп На север с почти несъществуващ бюджет, без дата за връщане и нулево планиране - бях избрала само посока: Нидерландия... Останете с мен да разберем какво ще довлече котката този път... 🙈🙉🙊 (част 1, част 2, част 3, част 4)
Можете да следите пътуването ми На север и в платформата Polarsteps, която, освен всичко друго, следи маршрута ми в реално време. За да не претоварвам статията със снимки, повечето от тях ще намерите накрая на поста групирани в галерии за по-голямо удобство.
15 септември 2021 – Villach, Austria
Макар да Словения да ми допадна от пръв поглед, скоро трябваше да я напусна и да продължа невероятното си приключение На север.
Едно от нещата, които ме впечатлиха, освен, че хората тук са доста по-различни от тези само на няколко километра разстояние, беше, че вероятно всеки трети човек в Любляна се движи с колело. Бях чувала и очаквах да видя това в Нидерландия, но определено се изненадах да видя толкова добре организирана колоездачна мрежа в Словения.
Така или иначе, трябваше да си взема довиждане с чудесните ми домакини и да продължа към Австрия.
Кадир ме закара извън града точно преди началото на магистралата и скоро Ненод ме взе пътьом със себе си за няколко километра.
Следващият, който ме качи отиваше до езерото Блед, където много ми се искаше да отида и за един кратък момент се поколебах дали да не сменя маршрута. Трудно, но устоях на изкушението – имаше сериозен риск да не успея да намеря транспорт обратно, а напред ме чакаше граница за пресичане и уговорка с дамата от каучсърфинга във Вилах, където щях да остана няколко дни.
Така че с известно съжаление благодарих за транспорта и предложението и слязох на разклона.
Където няколко минути по-късно до мен спря полицейска кола… След проверка на документите ми, полицаите любезно ми обясниха, че не е позволено да стопирам там, където съм и при следващия възможен разклон, трябва да мина на стария по-малко натоварен път.
Предупредиха ме обаче, че ако ме хванат още веднъж, има доста солена глоба. (Това е правилният човешки начин! Определено трябва да дадат някои уроци на хърватските си колеги!) Благодарих и обещах да сменя пътищата при първа възможност, което и направих.
И така, веднага след като стъпих на другия път, Дамяна размести покупките и освободи достатъчно място за мен и раницата, за да ме закара на кратко разстояние. В последствие реши да ме остави чак на границата.
Оказа се, че няма друг начин за преминаване на границата освен по магистрала. Това вече беше проблем. Вече бях предупредена от полицията и можех да получа много сериозно главоболие за просто отрицателно време – къде, ако не по границата, да има полиция…
Затова помолих Дамяна, ако няма възможност да премине границата заедно с мен, просто да ме остави на единствената бензиностанция по трасето, която моят GPS успя да намери.
Оттам ме взе млада германска двойка пътешественици с ван (искрено им завиждах) – Пиа и Максим, които в първия момент отказаха да ме качат, но после размислиха, сместиха малко багажа и ми свирнаха от паркинга. те бяха и последните, тъй като ме оставиха точно пред вратата на дамата от Couchsufing. Благодаря ви!
Няколкото метра, които трябваше да извървя, за да стигна до точния адрес, бяха доста забавни с малко словенски привкус на австрийското посрещане!
Бетина ме пресрещна по пътя и ме заведе в уютно и много приятно кафене. След кафето отидохме в нейния апартамент, където ме остави да си вземем душ и да си почина, а тя излезе по нейните си работи. Скоро се върна и отидохме в същото заведение за по едно айскафе, след което се отправихме на приятна разходка край реката, последвана от вечеря и италианско вино на терасата… Наистина великолепно посрещане!
16 септември 2021 – Klagenfurt, Austria
След обичайното си ранно ставане, си направих кафе, изпрах и прострях дрехите си и зачаках Бетина да се събуди и да се приготви за планираната от вечерта разходка с велосипед.
Докато се разхождах из къщата, нещо ме притесняваше и аз продължавах да го игнорирам. Човъркаше ме още от пристигането ми вчера, но се стараех да не му обръщам внимание.
Още щом се срещнахме с Бетина, интуицията ми светна червена лампичка. Нещо не беше наред! Само че всички имаме своите странности, нали?! И това не е непременно нещо лошо. Затова се съгласих с интуицията си, че има нещо странно, но не реагирах по никакъв начин.
Около 10 часа се появи Бетина (интуицията ми ме срита по кокалчето, но я пратих да си гледа работата) и каза, че трябва да се освежи и т.н. Около час по-късно се появи отново и ми заяви, че иска да остане сама и аз трябва незабавно да си тръгна. Никакво обяснение, никакво предупреждение, дори не ми даде време да потърся място за нощувка в интернет, тъй като нямах мобилни данни и разчитах само на нейния wi-fi.
Не, тя просто каза: „Имам нужда да сляза да си изпия кафето веднага и искам да тръгнеш преди това!“
На мен ми увисна ченето, глътнах си граматиката и замигах на парцали.
Бях буквално изхвърлена на улицата, без никакво време за реакция. Цените тук започват от 80 евро на вечер. Следващата ми уговорка с каучсърфър беше след 3 дни. Телефонът ми беше с наполовина изтощена батерия (не се предполагаше да ми трябва този ден). Нямах и един бит интернет. Бяха се скупчили тъмни облаци и навъсени обещаваха дъжд всеки момент. И мокрото ми пране се полюшваше на балкона…
Беше ми трудно да асимилирам случващото се…
По дяволите!!! Добре… Водещият ми принцип беше, че няма ситуация без изход!!
Външната ми батерия беше пълна, така че основният проблем оставаше интернета. Помолих за паролата в едно близко кафене (сърце не им даваше да ми откажат с това чудовище на гръб), седнах и затърсих. Нищо!
Бях търсила преди, бях наясно с вариантите – такива просто нямаше. Не и за мен… В отчаянието си писах на, може би единствения каучсърфър, на когото не бях писала, само за да получа простото „отказано“ от системата, без дори да дума в отговор. Просто перфектно!
Затворих очи и се опитах да възвърна способността си да мисля. Насочих се към изхода на града в посока Клагенфурт, където беше следващата ми уговорка, макар и чак след три дни. Нямах никакъв план, но приятелят ми в Мюнхен не беше на разположение до края на седмицата, така че беше безсмислено да продължавам На север. Трябваше да се справя „само“ с 2 нощувки…
На улицата, разминавайки се с момче от куриерска служба, съвсем импулсивно го помолих за помощ и съвет къде бих могла да намеря по-евтино място за нощувка. Оказа се, че е от Колумбия и говори само испански и немски.
И тук отново моят испански, колкото и да е лош, спаси прекрасния ми задник!
Момчето изрази съжаление, че живее само в една стая и е в друг град (Клагенфурт!). Казах му, че изобщо не ме интересува. Нямам абсолютно никакъв проблем да спя на пода, а градът има още по-малко значение. Въведохме адреса му в моята навигация, разменихме си телефонните номера и той продължи с доставките, като каза, че ще се прибере около 16:30 часа.
Все още не бях успяла да асимилирам предишната ситуация, сега ми беше трудно да повярвам какво се беше случило току-що… Е, така или иначе нямах по-добра идея, така че просто продължих към Клагенфурт, чудейки се дали ще видя това момче някога отново…
Австрийците ама никак не се почупват да спират за стопаджии, да ви кажа…
Въпреки това 3ма от тях се объркаха някак и ми спряха, макар и на кратки разстояния. Вече бях на около 8-10 км от адреса, когато започна сериозно да вали. Завих раницата с дъждобрана ѝ, като дори не си направих труда да извадя моя – не ми пукаше колко ще се намокря. Вече нямаше значение… Бях толкова дяволски изтощена емоционално…
Точно когато дъждът се усили още повече, близо до мен отби кола (бях се отказала и да стопирам вече) и дамата отвътре ми махна с ръка да се приближа. Изпитах желание да я прегърна! Дори не ми пукаше за кучето на задната седалка (не че то изобщо ме удостои с някакво внимание). Дадох на дамата адреса където отивам и пътьом обясних ситуацията, при което Ваня ми даде координатите си със заръката да й се обадя без колебание, в случай че нещо се обърка. (Да, мога да си представя как съм звучала – отивам на адреса на непознат, за да прекарам нощта с човек, когото не съм виждала и чувала никога преди…) След което ме достави на точния адрес, който Джин ми беше дал. Благодаря, Ваня!!
Валеше силно и помолих ако може да изчакам под навеса на кафенето през улицата. Оказа се, че собствениците са словенци, както и Ваня всъщност. Не само ми позволиха да се скрия на сухо и безопасно, но и ми дадоха интернет, ледена вода и горещо кафе! Благодаря!
Докато нервно ровех в телефона си, неволно набрах Джин и побързах да затворя, но той ме набра обратно и каза, че е наблизо – прибера се след около 20 минути.
Не сънувам! Някой ме беше приютил в дома си отново, без дори да ме познава. Направо от улицата! Един чужденец в тази страна…
Когато Джин ми се обади отново, за да ми каже, че си е вкъщи, и ми помаха от отсрещния тротоар, все още не можех да повярвам, че е реалност. Докато разопаковах багажа и приготвяхме нещо бързо за вечеря (той се беше погрижил за това), той все ме питаше защо не спирам да се усмихвам през цялото време.
Не можех да отговоря. Просто се хилех като тиква и се чувствах толкова нереално, че въпреки болката в краката си продължавах да не съм сигурна дали не сънувам…
Джин, спасителят на деня и на прекрасния ми задник, ме спаси втори път.
След като ме приюти в дома си, на следващия ден ме заведе и на латиноамериканско парти. Покрай всичко имаше и ускорен курс по бачата (оказа се, че съм природен (ама скрит) талант 😆). Забавлявахме се много с пъстра смесица от хора от цяла Латинска Америка. Беше просто невероятно!
На следващия ден беше следващата ми уговорка с човек от Couchsufing. Той беше в отпуск и извън града, но ми беше оставил ключ (Благодаря ти, Курт!!) с подробно описание къде и как да го намеря, освен това съквартирантът му трябваше да е вкъщи и да ме посрещне. Така че поне нямаше да нахлуя в чужда къща. Може би… 😆
Когато отидох там обаче, никой не ме посрещна, съквартирантът му не отговаряше на съобщенията ми, така че се наложи да взема скритият за мен ключ и да карам на самообслужване. Понеже не беше заключено изобщо и просто си влязох, отначало се притесних, че все пак съм нахлула в грешен апартамент… След като се разходих и огледах наоколо, забелязах лепяща се бележка с моето име и телефонен номер (очевидно оставена за съквартиранта) и най-после си поех въздух с облекчение – бях на правилното място.
Следваше нова изненада. Открих съквартиранта на Курт в абсолютно неадекватно състояние – или беше пиян, или дрогиран (или и двете). Определено се напрегнах – чувствах се странно и несигурно. Хора в подобно състояние са непредвидими, а „моята стая“ нямаше начин да се заключи или залости. Изобщо не ми харесваше това усещане и перспективата да прекарам нощта услушвайки се за всеки шум зад вратата.
Когато Джин ми се обади малко по-късно да провери как съм и дали всичко е наред, аз му казах истината – определено нещо не беше наред… Отговорът дойде бързо и без колебание: знаеш, че те чакам вкъщи – mi casa es tu casa!
Не ми трябваше да ме увещават повече, метнах раницата обратно на гръб и тръгнах назад към дома на Джин. Чух се с Курт, за да му обясня ситуацията. Той искрено съжаляваше, извини ми се хиляди пъти, каза че съквартирантът му има проблем с пиенето понякога (но не е агресивен), но го бил уверил, че всичко че бъде наред, когато аз пристигна. Е, не се получи точно така, но това изобщо не беше негова вина и аз му го казах – той направи всичко възможно да ме приюти, макар да отсъства от града. Не обвинявах никого за нищо. Може би следващия път ще имаме възможност да се срещнем лично с Курт. Надявам се!
В крайна сметка всичко беше наред – до мен беше моят колумбийски ангел! 😉
Прекараха пет спокойни релаксиращи дни в дома на Джин. Дори не подозирах колко преуморено е тялото ми! Говорихме си много (разбира се, на испански!), разхождахме се и прекарахме чудесно времето си заедно.
Бях намерила приятел за цял живот!!! 🤗🤗🤗
На север: 22 септември 2021 – Bergen op Zoom, Netherlands
Познато ли ви е усещането за нереалност? Сякаш това не се случва с вас, вие сте просто странични наблюдатели?
Понякога си мислиш, че този, който е дошъл на бял кон точно на рождения ти ден, е твоят подарък от Съдбата… Но се оказва, че истинските подаръци са скрити в много по-прости опаковки: претъпкан автобус на българска спирка; куриерски микробус на малка улица в Австрия; споделена закуска в скромна къща за гости в Босна…
След като Джин ме прибра вкъщи за втори път и ме увери, че е наистина щастлив от компанията ми и мога да остана месец-два, повече – колкото поискам. Просто преливах от благодарност – можех да си поема въздух в една страна, в която не можех да си позволя дори една нощувка!!
Самата аз нямах никаква представа какво съм причинила на тялото си, докато то не каза: „Ай стига вече с твойте глупости, глей си работата, аз съм до тук!!“
Прекрасно! И сега какво?! На къде?!
Аз съм по средата на пътя си, в една от най-скъпите държави. Напред нещата съвсем не стават по-евтини. Времето започва да се разваля и трябва да побързам да стигна Нидерландия преди да стане невъзможно да се пътува (по моя начин).
Обаче…
…аз не мога да направя дори стъпка без болезнена гримаса, никакъв шанс да мога да ходя с раницата на гръб. Джин е слънчице и моят ангел спасител, но не мога да злоупотребявам с гостоприемството му, колкото и да ми е приятно, а и трябва да изпреваря студа.
Само че не мога да направя и крачка…
Не мога да се върна, не мога да продължа, не мога да остана и при Джин за неопределено време! Изглежда, че най-накрая попаднах в ситуация, от която все пак няма изход…
Няма нужда да описвам повече, нали?!
В този момент на отчаяние и безизходица се появи спасението ми в лицето на почти непознат, който някак съвсем не беше непознат…
Помните ли Алекс, с когото се запознахме на закуска в Босна за по-малко от час? Аз си тръгвах, той тъкмо беше пристигнал и буквално се разминахме на масата в столовата. Същият, който ме закара до магистралата във Високо, за да продължа към Хърватия? Не разполагахме с много време заедно, но останахме във връзка. Точно в този момент той ми писа, за да ме попита как съм и как върви пътуването.
Обикновено отговарям с „Добре съм„. Вероятно същото щях да направя и сега, ако се беше обадил само час по-късно. Точно в този момент обаче, бях на дъното на отчаянието и просто имах нужда от приятелско рамо, на което да се облегна. Дори и само да споделя, че Не, мамка му, никак не съм добре!
Смях през сълзи… Знаете какво имам предвид, нали?! Сълзите вече се стичаха по лицето ми още преди да говоря с Алекс, смехът обаче избухна когато той простичко каза: „Така или иначе днес си тръгвам от Босна и мога да мина да те взема с мен до Холандия. И без това ми е скучно да пътувам сам…“
Останах със зяпнала уста… Отново!
Ще се получи твърде дълго ако се опитам да опиша всички чувства, емоции и всичко, което се случи от този момент нататък. От известно време вече се чувствах нереално, а сега просто се озовах в една неподозирана приказка. Не ми беше трудно, направо ми беше невъзможно да повярвам какво се случва с и около мен…
Алекс (с малко съдействие от моя страна) намери и резервира хотел за нощта (нямаше достатъчно място за още един човек при Джин) и след цял ден шофиране, Алекс пристигна да ме вземе вечерта и трябваше да се разделя с моя колумбийски ангел. Силно емоционален момент и за двама ни, тъй като приятелството ни беше станало изключително силно само за тези няколко дни.
След закуската в хотела, двамата с новият ми ангел спасител, си направихме приятна сутрешна разходка край езерото в Клагенфурт – пусто и спокойно в хладната есенна сутрин. След което поехме на път. Повече от 12 часа шофиране и ето ни – точно в полунощ в красивия Берген оп Зуум, Нидерландия!
Седмици по-късно не можех да спра да се усмихвам, просто защото съм щастлива!!! Приключението ми На север е толкова абсолютно и неописуемо невероятно!
В тази статия е цялата история за Алекс и Джин с повече подробности. В отделна публикация е описано и началото на престоя ми в Нидерландия.
На кратко – аз бях в Страната на чудесата!!!
Само дни след пристигането си вече имах перфектната работа (тайлански масаж!), нещо за което не бях дори мечтала. Имах и най-дбрата възможна квартира само на 100 метра от масажното студио, в което започвах работа. На пъпа на историческия център в Берген оп Зуум!!
И най-важното – до себе си имам прекрасен човек и всеотдаен приятел, който е твърдо до мен и пази плътно гърба ми, макар да ме познава само от няколко часа…!!! Човек, за чието съществуване не подозирах допреди седмица! И все пак имам чувството, че го познавам от години.
Думите не са достатъчни, за да изразя огромната си благодарност, Алекс!!! 🤗🙏🏼🤗🙏🏼🤗🙏🏼🤗🙏🏼🤗
GALERIES
