София
Преди планирания полет до Испания, щях да прекарам няколко дни със стари дружки в София. За целта използвах една от групите за споделено пътуване и в уречения час на уговореното място стоях в очакване. Бях доста изненадана да видя черен джип БМВ да спира пред мен, в последствие научих, че шофьорът му е известният (само не за мен…), оперен тенор Момчил Караиванов. Споделям колата и заниманието му, само за да подчертая дали и до колко този човек „се нуждае“ да споделя пътуванията си в страната.
През цялото време се радвахме (аз и другите двама пътници) на личен мини концерт и на интересен многопластов разговор. Невероятна личност, земен и позитивен човек!! Благодаря за чудесно прекараните няколко часа!
В София ме посрещна любим стар приятел! Хммм… Добре де, както винаги сериозно закъсня (този път с основателна причина) и аз така доволно си почаках, но въпреки това успя да ме накара да се почувствам очакван и желан гост. Както винаги! Благодаря, Миленски!!
Можете да следвате пътуването в реално време в платформата Polarsteps. Освен това, за да не претоварвам със снимки статията останалите от тях ще намерите в края на поста сортирани в отделни галерии.
Летище София
След чудесното време, прекарано в срещи с приятели, дойде време за дълго планирания полет. Въпреки промените в плана (или пък заради тях…) и трябваше да се върна само след месец, ентусиазмът си беше на завидно добро ниво.
Аранда де Дуеро
Малко изненадващо начало на купона. От летището, където се забавлявах в опити да разбера испанското произношение зад маските (не много успешно), ни взеха с бусове, тъй като се оказа, че над 20 души пътуваме за една и съща дестинация. Пристигнахме в крайната точка малко преди полунощ и резултатът от моето взиране „в пейзажа“ през прозореца на буса беше заключението, че в Испания нощем е тъмно! 🤔
До тук добре, нека изненадите започнат сега! Стаята, която трябваше да деля с още 9 души (като за много малко от тях българският е майчин език), беше точно до тон-колоните, от които се лееше дива чалга дори посред нощ. Якооооо! Леглата са двуетажни и единственото свободно беше едно горно легло. Казвам само, не че нещо…
Оставям багажа, стараейки се да не събудя спящите си съквартиранти, и оставам в центъра на чалготеката, за да чакам, заедно с още 13 души, да ни закарат до полицейското управление в близкия град, за да оформим някакви документи. Посред нощ… Не разбирам, ама… 🤷🏻♀️
Чудех се как може полицията да работи нощем?! Ми не, определено не работи! Казаха ни, че ще спим на седалките в бусовете, за да сме първи на опашката на сутринта. Споменах ли „Якоооо!“? И с чалгата, от която дори тапите за уши не успяват да ме спасят вместо приспивна песничка…
В 5:30 сутринта вече не издържах! Успях някак да се преборя с отговорника на групата и да го убедя, че моята скромна особа няма да се изгуби и да изчезне в небитието там някъде из тъмните улички на испанската провинция. И хванах пътя да обикалям из въпросните тъмни улички.
По някое време минахме през нужните гишета и ни изпратиха да си ходим…
Роа де Дуеро
На следващият ден утрото ме посрещна свежо, с красив изгрев и чаша горещо кафе. Какво по-хубаво начало на деня! Раницата, и фотоапаратът са готови – да се възползваме от дните преди да е започнал гроздобера!
Деликатно се измъквам от предложенията на компания и тръгвам сама. Интересно – с GPS-а ми имаме различни виждания за посоката, която трябва да поема. Както обикновено, чувството ми за ориентация не ме подвежда, което се потвърждава от усмихнатия (зад маската) господин, от чийто испански разбирам само името на града – добре, че е включил ръцете си в комуникацията! 😆
Със слушалки в ушите си тананикам тайно под маската (единственото предимство от нея) и се наслаждавам на пейзажа и усещането за свобода. В далечината забелязвам друг един господин, усмихвам се с очи и поздравявам (ама разбира се, че на испански, как иначе!) с повече увереност, отколкото всъщност имам. Тук обаче имам по-голям успех. Оказва се такъв един разговорлив господин, който усмихнато спира да побъбрим. Той естествено е с маска и аз разбирам много малко от думите му, но това не пречи особено на комуникацията.
Той изрази учудване, че съм сама, и загриженост, че нямам чадър, тъй като по всичко изглеждаше, че ще вали. Разпитваше ме откъде съм, защо съм тук и т.н. Съответно го успокоих, че якето ми е в раницата и съм сама, защото така ми харесва. И го попитах дали светлоотразителната жилетка, която носи, е задължителна (някой беше споменал за това, но аз не бързах да се връзвам). Господинът ми обясни, че ако постоянно ходя по пътя пеша, е желателно да имам такава, но определено не е задължителна.
Първият ми реален разговор на испански!! Доволна от себе си и ухилена до ушите, продължих с танцова стъпка към Роа.
Малко преди града виждам група българи. Разпознавам ги отдалеч по начина им на носене на маските – под брадичката. Все още не съм срещала испанец, който да си носи така маската – те са или твърде стриктни или твърде наплашени…
Поздравявам групичката на испански, което ме освобождава от необходимостта от по-нататъшен разговор…🤫🤷🏻♀️
Роа е красиво малко градче с тесни улички и стари къщи, някои от които ми навяват интересни асоциации и усещане за нещо познато. Не е нужно много време, за да се „изгубя“ в лабиринта, което ме кара да се усмихвам и да се забавлявам с чувството си за ориентация, което сега крещеше за пощада.
Обядвам в един парк, с приготвената в кампа храна, и слушам разговорите наоколо. Малко по малко започвам да разбирам все повече и повече.
Забелязах един бар и реших да се пробвах – първият въпрос, който зададох на бармана още с влизането, беше – имате ли Wi-Fi. Трябваше да си сваля GPS картата за този район, за да не спорим повече за посоките с навигацията. Освен това испанската ми музика е изчезнала някъде безследно, така че исках да я сваля от облака.
Поне ще ми напомня, че всъщност съм в Испания, когато се върна в Чалгаленд…
Ла Куева де Роа
След четири дъждовни дни слънцето най-накрая се появи. Досега не се е случило нищо особено, просто чакаме дъждът да спре и да започнем гроздобера.
Пиньел де Абахо
Дъждът спря и Бай Ганьо заля испанските лозови масиви. Два – три дни от всички посоки долитат стонове и охкания – първо от умора, после от умора, гарнирана с мускулна треска.
Мястото е красиво. В далечината се виждат близкото село и градът. Има и крепост на една височина, която ме върна към, наскоро прочетена книга с испански галеони и пирати.
Тримата собственици на лозето карат тракторите и не свалят маските от лицата си. Като прибавим към това и навикът им да говорят скороговорки – хайде разбери ги де! Хммм, дали все пак имам рога (Козирог, нЪли..!), или напротив – ще ги разбера ПЪК, по дяволите!
И така, говорихме си с Едуардо – един от шефовете (научих името му чак на третия ден), който се оказа интересен и изключително търпелив събеседник. Когато му обясних, че една от причините да съм в Испания е езикът, той положи сериозни усилия да ми помогне. Разговарях малко и със съпругата му и баща ѝ, но той наистина направи тези дни приятни въпреки болката и умората.
Той повтаряше нещата на n-брой пъти, включвайки ръце и крака при нужда, дори сваляше маската (това си беше повече от жест – те НИКОГА не ги сваляха от лицата си), за да го чуя по-ясно. Говорихме си за семейството, децата, работата, интересите, дори по някои политически въпроси… Даже успях да му обясня какво работя в България (нещо, което е ми трудно дори на английски)!
Може би някой ден ще го срещна отново, а може би не, но: Muchas gracias, Eduardo!!
Роа
"Ти не си българка, нали? Различни си от другите и говориш различно. Мислех, че си французойка."
Така започва разговорът ми със собственика на новото лозе, където работим. Вероятно приличам на онова магаре сред стадото овце – различна и някак не на място. И ако аз не приличам на българка, някой по желание да отгатне какви са критериите им за българите…
Три дни по-късно в групата, която се променя всеки ден, се включва нов „българин„, който изглежда черен и страшен. Въздъхвам и приемам ситуацията.
Каква е изненадата ми, когато го чувам да разговаря със собствениците на перфектен (в моите уши) испански език! Този модел „българи“ обикновено не знаят и дума на испански, въпреки че работят тук с години. Поздравявам го с искрено възхищение! Което пък изненадва него. 😆
При поредното разкарване до ремаркето се подхлъзнах на стълбата и се изпързалях до долу по задни части. Кръстът ми, който и без това протестира ожесточено, буквално изпадна във възторг! Призля ми от болката, но стиснах зъби и се отправих към следващата лоза. Въпросният мъж – Илия, работи до мен. Той е и единственият, който забелязва, че целият ми гръб е в кал и мръсотия и нещо не е съвсем наред.
Когато разбира какво се е случило и вижда, че едва смогвам да работя, застава до мен и не се отделя до края на работния ден! Помага ми при брането и не ми позволява да вдигна нито една кофа с грозде повече (аз и без това не можех да вдигна нищо, само че той не го знаеше…)! На никой друг не му пука, пък и защо ли…
Собственикът също проявява разбиране и съчувствие и ми дава допълнителна половинчасова почивка, без да я приспада от работното ми време.
Да, Илия е циганин - прост и необразован. Илия се оказа по-човечен от всички останали! Илия спаси кръста ми от доста по-сериозни проблеми и 3-часова заплата, която щях да загубя!
Накрая като се прибрахме, се обърнах, стиснах му ръката и му благодарих от дъното на душата си. Той вдигна ръката ми и я целуна с думите: „Удоволствието беше изцяло мое!“
Онзи прост циганин, когото с разочарование видях да влиза в групата сутринта…
Тортолес де Ескуева
Емилио беше собственик на друг масив, с когото работихме в продължение на 3 дни. Още първия ден, с широка усмивка, настойчиво ми каза да не му говоря официално. Най-приятните 3 дни, прекарани сред лозята. Винаги усмихнат, отзивчив и готов да ти помогне и да улесни работата – не работодател, а приятел!
Емилио направи атмосферата лека и приятна за работа! В края на работния ден дори не бях изморена.
И Хосе – приятел и работник на Емилио. Обикновен, приятен и весел човек, усмихнат и радващ се на света. Щастлив, че е сред лозята, които са неговият живот вече повече от 46 години. Хосе, който не се отдели от мен през всичките 3 дни, който се усмихваше всеки път, когато го питах нещо или протегнах ръка, за да откъсна чепка, която не можеше да достигне от неговата страна. На цялата глупост и простотия около нас, ние се забавлявахме с испанската музика, звучаща от джоба ми, и се усмихнахме на света!
Иска ми се да имам снимки на всички тези хора, за да не ги забравя след време... Отношенията работодател/служител обаче не предполагат такава свобода. Въпреки това единственият, имаше един, който се промъкна между капките - Едуардо. Не сме се снимали, но пък си разменихме Facebook страниците. Поне неговият образ ще остане жив и ще ми напомня за тези дни на гроздобер...
Ла Куева де Роз
Приключи първият етап – изпълнен с предизвикателства, но и с много моменти, които си струва да бъдат запомнени.
Разбира се, когато си тръгвам, автобусите от Аранда до Мадрид стачкуват. Ама естествено! Съвсем нормално!
Възползвам се от транспорта на колежка, която лети за България същия ден, в който и аз тръгвам от кампа и с нея стигам до летището, откъдето мога да хвана метрото до хостела в Мадрид. Благодаря ти, Иси!
На летището обаче ме спират и с малко испански и повече „крака и ръце“ ми казват, че нямам абсолютно никакво право да бъда там. Летището е затворено!!
Мадрид отново е в локдаун заради пандемията! Просто перфектно! И сега какво?! Няма влак, няма метро, няма автобуси – нищо! Как, по дяволите, да стигна до Мадрид?!?
Мога да си представя колко отчаяна и дезориентирана съм изглеждала, след като един от полицаите накрая ме заведе до метрото, показа ми откъде да си взема билет, след което отключи със служебната си карта и ме предупреди, че трябва да изляза и да не се връщам. Благодаря ти, непознати човече! Съмнявам се, че знаеш колко много стрес ми спести…
Когато излязох от метрото, навън вече се беше стъмнило. Стигам до хостела след известно лутане и съм толкова щастлива най-накрая да пристигна, че мизерията, която ме посреща и няма нищо общо със снимките в Booking (ще си говорим допълнително с тях), дори не ме притеснява.
Заспивам уморена от емоции и напрежение въпреки усилията на останалите ми съквартиранти в стаята. Имам си тапи за уши все пак! 😆
Мадрид
Събудих се свежа и отпочинала и побързах да се измъкна от хостела. Ще седна някъде да пия кафе, да поровя из интернет, за да организирам деня си. О, да, седнах след около 2 км лутане. Намирането на работещо кафене или каквото и да било друго в Мадрид в неделя сутрин се оказа истинско предизвикателство. ☕
В края на краищата планът ми беше изготвен от човек, който познава града много добре и дистанционно ме напътстваше през целия ден. Благодаря!!
Веднага щом пристигнах тук, усетих странна миризма, но в началото я приписвах на нещо миризливо наблизо. На следващата сутрин обаче същата миризма ме съпътстваше навсякъде – особена, натрапчива и странно позната. В един момент си спомних – Лондон! Същата миризма ме преследваше и там. Постепенно свикнах с присъствието ѝ и престанах да я забелязвам, но знаех, че все още е там.
Вече знам каква е миризмата на мегаполисите…
Метрополис без хора… О, имаше хора, разбира се. Почти толкова, колкото на главната улица в Пловдив в работен ден (с две думи – малко повече от шепа хора). Всички с маски.
Някои с маски и каски. Други тичаха във фитнеса с маски. Някои с по 2 маски една върху друга. Някои с маски под мотоциклетната каска. Влюбени, които се целуват през маски. Деца, почти бебета, с маски. Деца, които не могат да видят лицето на мама и татко, защото те са скрити зад маски… 😷😷😷
Очи. Това е всичко, което виждате. И то само ако не са скрити зад слънчеви очила. Очи, които избягват контакт с очите. Очи, пълни със страх и недоверие.
Няма усмивки, няма лица, няма хора. Само страх… 🙊
Мадрид
За първи път, откакто напуснах България, успях да се наспя истински – спокойно и дълбоко!
Вероятно защото се радвам на гостоприемството на прекрасни и позитивни хора – Карлос и Лети! Макар че този път не можах да видя Карлос, присъствието му беше съвсем осезаемо. Не е за вярване, че сме се срещали само веднъж, а имах чувството, че се връщам при стари приятели! Благодаря ви, приятели!!! Надявам се да се видим отново следващия път!
Последна разходка в Мадрид. Летище, самолет и до нови срещи, Испания…
