Първи опит! Сама през планините… Хората, които искрено вярват в мен и ме подкрепят напълно, се броят на пръстите на едната ми ръка. И колкото за себе си, толкова и за тях, мисля, че е време планинският козел (Козирог) да използва рогата си рационално!!
Първото ми истинско приключение е на старта си!
Можете да следите пътуването в реално време в платформата Polarsteps. Освен това, за да не претоварвам статията със снимки, можете да намерите останалите в края на поста организирани в категории.
Маршрутът, освен че е доста дълъг и нелек, особено за първи опит, има и символично значение за мен. Ако успея с него, ще се справя с всички в бъдеще!!
Много хора ме питаха защо не съм взела със себе си приятел на това пътуване. Причините са две: Първо – няма много хора, които са достатъчно откачени и с това конкретно психично заболяване! 😆😆 И второ – всъщност така и не попитах никого (след момичето, от което тръгна идеята).
Това е моето предизвикателство, моят път, моят тест…
Да, знам, че ще ми е трудно и ще стоя будна през нощта в палатката ослушвайки се при всеки шум, НО... ако не го направя сама, винаги ще ме преследва друг, още по-голям страх - че няма да мога да се справя без "спътник"! Това е зависимост, а аз трябва да съм независима!!!
Тръгване рано сутринта утре. Да, знам, всички ми го повториха – „ще вали“! Не че не ми пука, но… прогнозата е за дъжд до края на месеца! Трябва ли да се откажа от всичко, защото ще вали?! Разбира се, притеснявам се от тези дъждове всеки следобед 2 седмици напред, но в крайна сметка, ако пък стане чак толкова зле, винаги мога да хвана автобус, влак, камила, еднорог… 😁
И така, днес, последни приготовления, стягане на раницата – този път 100% заедно с пълен с вода кемълбаг. Мятаме я на гръб и… По дяволите!!! Те това няма носене!!! Слагам раницата на кантара – 24 кг. Двойно повече от това, което би трябвало да има на гърба ми!
Ами сега?! Не че съм особено изненадана. Въпреки че умишлено пропуснах лаптопа, очаквах някъде около 22-25 кг. Но някак си очаквах да мога и да ги нося!
Всичко навън и отново пренареждане от нулата. Храната – вън! Ще измисля нещо по пътя. Стативът – вън (сигурно ще съжалявам в някакъв момент, но иначе ще съжалявам всяка минута!). Резервните дрехи също ще ме чакат вкъщи. В крайна сметка слязохме до 21 кг. Следващото е фотоапаратът, но не, това няма да го оставя! Все пак вероятно ще го пусна за продаване в последствие, за да го сменя с по-малък и по-лек…
Кой да предположи, че ще дойде време всеки грам да е от значение?! И през ум не ми беше минавало подобно нещо…
И така, предизвикателството се оказва много по-голямо от очакваното – сдобихме се със свръхтегло и прогноза за много дъжд!
Е, поне „ще ми върви по вода„! 😉
Дряново
Изгревът ме посрещна с безоблачно небе и мъгла в далечината, като обещание за прекрасен ден! Раницата, пътят, влакът. Разбира се, станах център на внимание, най-малкото защото едва се провирах през вратите на автобуса (и не само) с тази огромна раница…
Още на гарата срещнах добри и отзивчиви хора. Докато се озъртах наоколо и очевидно търсех нещо, един от тях сам ми предложи да ми пази раницата (не че някой би могъл да избяга с нея!), за да посетя определени сервизни помещения.
Времето във влака премина в разговори с непозната приятна дама, която се оказа уредник на музея, в който отивах – музея на Кольо Фичето. Пътьом тя ми разказа цялата му история, както и за Дряново и неговата история, заведе ме в музея и ме разведе из него. Наистина чудесна компания!
След това, което ми разказа, нямаше как да пропусна да посетя оцелялото наследство на Майстора.
Тъкмо се готвех да снимам кулата, когато случаен минувач спря и ми разказа за нейната история, показа ми и първата релефна карта на България (която не успях да снимам, защото се оказа, че не съм пораснала достатъчно на височина).
Чудесни хора! Разбира се, има и хора от другия модел, но те някак си нямат значение – тези, усмихнатите и отзивчивите, са хората, които правят деня слънчев!
Накрая пристигнах в къмпинга след първите 13 км от моето приключение. Най-после – горещ душ, горещо кафе и мек спален чувал в палатката – идилия!
Къмпинг Стринава
Е, днес за разнообразие, не посрещнах изгрева, успях да му избягам! Завих се презглава в спалния чувал, опитвайки се да измисля как точно да се сритам по задните части, когато всяка частичка от тялото ме боли.
Тъй като не успях да намеря задоволително решение на дилемата си, накрая реших все пак да изпълзя навън и поне да си направя кафе. На новия газов котлон (за тези, които не знаят – имам проблем и някакъв страх при използването на газ…)!
Дори си приготвих закуската – няма да паля котлона два пъти – тая газ да не расте по дърветата случайно! 😈 Ели не закусвала… Ама сега закусвааааа! Може да не обядва, ама ще закусва, хайде де!
Еееееее, след кафето вече видях слънцето, денят някак си просветна!! Поне страховете ми от „мокри сънища“ се оказаха неоснователни – събудих се напълно суха и замръзнала! Промених мнението си за самонаритването – мога да оцелея и без допълнителни болезнени процедури.
Дамата (70-годишна), която се грижи за къмпинга, се оказа изключително отзивчива. Когато разбра, че не нося много храна, тя многократно ме покани да споделя нейната и въпреки всичките ми откази все пак получих пакетче сочни ягоди!
А днес, след като стана ясно, че ще удължа престоя си с още една нощ, тя просто ме натовари в колата и ме закара до Дряново да си напазарувам! И това не е всичко!! При прогнозата за дъжд вечерта, тя подготви бунгалото, до което беше опъната палатката ми и ми връчи ключа, за да се преместя в случай на нужда!! Възползвах се частично – само аз и спалният чувал прекарахме нощта в палатката – целият ми багаж нощува на сухо и сигурно място.
Кой каза, че добрите хора са изчезнали?!
Днес обаче съм в лежерно настроение. Лека разходка из забележителностите и близкия манастир и обратно в мекия спален чувал. Пффф, това нещо тежи повече от самата палатка, но аз си го обичам! Планът за деня е – мързелуване и планиране на утрешния маршрут.
Оофффф, мисля, че да се придържам към мързела…
Реших, че ще стана рано, за да успея да стигна до Бузлуджа в рамките на деня, и се опънах лениво в палатката. След 864754 телефонни разговора все пак изпълзях навън в реалния свят – поне да си измия зъбите, преди сън.
Чувам, че някой ме вика и се озъртам изненадано наоколо. Съседите от къмпинга, две бунгала по-далеч, които бяха дошли малко по-рано, ми махат с ръка и ме канят на тяхната маса. Петя и Тодор бяха определено любопитни как сама жена е се е тропосала в палатка на къмпинг… Е, очакваше ги изненада – не просто къмпинг беше планирала конкретно тази жена…
Говорихме си с часове – още едни прекрасни хора, които животът изправи на пътя ми! А Тошко – мммммм, какви вкусни пържени дробчета прави…
Освен това, тъй като отказах да пия ракия, той все пак реши, че няма да ме остави на вода (и свински дробчета!). И се зае да отвори бутилка вино. Без да разполага с инструменти, той все пак успя в крайна сметка да се пребори! Как да откажеш чаша червено вино след толкова много усилия!
Вече изобщо не ми се връщаше в палатката и още по-малко ми се искаше да заспивам, но знаех какво ме очаква на следващия ден… А и дробчетата бяха на свършване, така че се изнесох, преди да се усетят и да ми вземат чинията! 😆😆😆
Бузлуджа
Сега се чудя дали от удобството на твърдата влажна земя или от червеното вино снощи спах толкова дълбоко, че някой спокойно можеше да ме отнесе барабар с палатката (ако приемем, че му стиска, де). Успях дори да сънувам!
И в крайна сметка бях на крак в 4:30 сутринта (този път изгревът остана с пръст в уста) – свежа като репичка!
Споменах ли, че си търся магаре, което да носи тежката раница?! Да нанесем лека корекция в длъжностната му характеристика – освен да я носи, трябва и да я подрежда!
Въпреки толкова ранното ставане, успях да тръгна от къмпинга едва в 7 часа. Просто не мога да си обясня как и защо нещата, събрани и подредени в раницата, отказват да се върнат по местата си в същото положение, след като веднъж бъдат разопаковани…
И така – първият ми опит да пътувам на стоп! За пръв път в живота си се поставях в подобна ситуация и то по собствена воля. Дори не си представях колко много неща „за пръв път“ тепърва ми предстои да направя…
В крайна сметка към 7:50 ч., след като палецът ми почти се бе вкочанил от стърчене, късметът най-после ми се усмихна. В колата звучеше чалга. Интелигенцията обаче, която слушаше Бетховен, ме подминаваше вече повече от 40 минути, нали!.. Можем да поговорим отново на тема чалга някой ден…
Оставиха ме в началото на Габрово, където след още 40 минути на вече прежурящото слънце разбрах, че тая нема да я бъде, и тръгнах пеша. Избрах си друго място на около 1-2 км по-напред и за моя изненада третата кола, която мина, спря. Караше млада дама, беше сама и явно не се страхуваше да вземе стопаджия, нещо толкова плашещо смелите представители на противоположния пол!
Момичето ме закара до центъра на града, много впечатлено от обясненията ми къде и защо отивам. Ако имах повече опит, щях да знам, че центърът е последното място, на което искам да застана ако пътувам на стоп.
Е, всяко нещо си има първи път… 😉
Няколко часа и 7 км по-късно един пловдивчанин, бивш инструктор по планинско ориентиране, „завидя“ на скромната ми раничка и ме ме качи до Шипка. Човекът дори слезе от колата, за да ми помогне и сложи раницата на гърба ми. Благодаря!!
Кафе, пакетче ядки и към Бузлуджа! Този път ми дойде в повече и за последните 2 км отново вдигнах палец. Точно преди да изпратя в небитието надолу по склона цялата красота на тези повече от 21 кг на гърба ми! И тук късметът беше на моя страна – за цялото време по този маршрут бяха минали 3 коли, но когато реших, че не мога повече, само след минута се появи четвърта и спаси тези 21 кг от пътешествие в бездната!
Почти 18 км този път! Тук вече преминах границата, която сама си бях поставила за допустимите дневно километри. Което само ме убеди, че е добре да вярвам в преценката си и да се придържам към вече взетите решения!
Предварително се бях уговорила с хижарите да разпъна палатката до хижата. Да бе! Даже през ум не ми минаваше да си го причиня това!! Не исках да виждам нито палатка, нито колчета, дори любимият ми спален чувал беше в немилост!
Така жадуван и необходим горещ душ! Гореща и безумно люта пача, чудесно приготвена от хижаря, с мнооооого подправки! Мисля, че всеки уважаващ себе си дракон би завидял на дъха ми в този момент!! И легло – нямам сили дори да пиша в дневника…
Бузлуджа – ден втори
След топло посрещане и вкусна вечеря в хижата, сутринта в 5:30 ч. вече бях на крак и докато чаках някой да се появи, за да отвори кухнята за кафе, наваксах с писането за последния ден в Polarsteps.
Пия си кафето и се чудя какво да правя. Втора нощувка в хижата не би се вместила в бюджета ми, в същото време усещам протестите на тялото си след вчерашното претоварване… Не е добра идея да повтарям упражнението точно на следващия ден. За капак трябва да реша бързо! Ако ще тръгвам, трябва да съм на път преди 8 часа сутринта…
Междувременно ентусиазираните велосипедисти, които пристигнаха по-късно вчера, се изсипват на закуска. Забавни момчета с график от около 70 км на ден по пресечен терен. Е, те това аз не мога да го направя! Махам им за довиждане с възхищение от ентусиазма и силната им воля!
Кафето свърши, а с него и моята дилема! Изключително милите хижари, които ме посрещнаха и нагостиха вчера, просто ми предложиха да остана втората нощ безплатно! Мисля, че свързаха фактите за вчерашния маратон, това че не бях опънал палатката с това, че до последно се двоумях в при въпроса дали ще остана още една нощ. Невероятно! Огромно благодаря!!!
Почивка не означава да лежиш, така че мешката на гръб (само с вода и дъждобран в нея!), фотоапарата в ръка и в гората! На връщане, стигайки до хижата, се притесних, че не съм ходила достатъчно и проверих приложението на телефона си, мислейки си ако са по-малко от 3 км, се връщам! Хммм, само 21 кг разлика, и някакви си 7 км не се и усещат даже, какво да ви кажа…
Междувременно, наближавайки паметника Бузлуджа, отдалеч забелязах стадо диви коне точно на пътя ми. Иска ми се да ги снимам, ама… дали да рискувам да се приближа? Пристъпвам колебливо и виждам как един от конете се изтегля по-напред, гледа ме втренчено и не помръдва. След като се гледахме хипнотизиращо известно време, реших, че е по-добре да приема предупреждението.
Докато ги заобикалях, в далечината видях малки кончета и (най-вероятно) майките им в средата на групата. Останалите коне бяха подредени в кръг около тях наблюдавайки зорко във всички посоки. Дори не искам да си помислям от какво ме спаси пазачът с втренчения поглед…!
Тръгвайки обратно от гроба на Хаджи Димитър на съседния връх, забелязах в далечината паметника на Шипка. Леле, вчера съм минала целия този път пеша?!? Че и доста отгоре!
Крън
Шум от стъпки, скърцане на вратата, ходене наоколо, шумолене на одеяла и… здравословно хъркане!! Почти се разсмях с глас при мисълта, че се предполагаше да спя, нЪли?
Поглеждам часа – 4:30 сутринта. Ако стана сега, сигурно ще събудя и двете си съкилийнички, които вчера се появиха по късни доби (едната вече крива на целия свят), така че просто се маскирах на заспала. След един час маскировката ми взе да се пропуква и поех риска да бъда анатемосан.
Върнах се в стаята към 7:00 ч. и опаковах багажа си (21 кг може да вдигнат доста шум). Със сигурност си спечелих всички възможни проклятия от възрастните дами, които бяха купонясвали до зори! Извиних се тихичко с ясното съзнание, че няма как да ми бъде простено в този живот, и продължих да подреждам раницата. Докато те пият кафето си, аз отдавна ще съм някъде из гората, така че смятам ще успея някак да живея с тази вина.
Сбогувах се със стопаните на хижата с обещанието скоро да се срещнем отново и поех по пътя. Този път надолу по хълма. Ама като ви казвам надолу, значи НАДОЛУ! Почти се изкушавах да се търкулна под напора на раницата в комбинация с гравитацията.
Днес по-голямата част от пътя ми беше през гората – бавно и спокойно се носех надолу (без претъркалвания) и се наслаждавах на атмосферата и фактът, че бях стигнала до тук. Обичам гората!! А гората обича мен! Предлагаше ми клони, за които да се държа, и корени, в които да стъпвам по стръмните урви надолу. Нагости ме и със свежи диви ягоди и ледена вода! И ме пазеше в безопасност, както винаги!
Вървя и си мисля – всичко ме боли, не знам къде ще прекарам нощта, за обяд имам само шепа орехи, но не ми пука! Ама изобщо! Чувствам се просто прекрасно и искам да продължа с този начин на пътуване!!
Помолих стар познат от Габрово за съдействие, но не го получих. Същото се случи и с двама в Казанлък. По дяволите, ама никак не мога да изклинча, ‘начи! Ще трябва да се сама да се спасявам (какъвто беше и първоначалния план)! Тестът ще е с пълна програма, явно! 🤷🏻♀️
Някак си въздухът се промени, ароматът на гората стана различен и разбрах, че вече излизам от Балкана. Равнината ме посрещна със слънчеви лъчи и зрели череши.
Е, пристигнахме в Крън. Дотук добре, а сега накъде? Срещнах една дама и я попитах за възможностите за настаняване и тя ме насочи към единствената къща за гости в градчето. Да ама не, тя вече не функционираше.
Следващата опция беше в Енина или Казанлък. И ся к’во?! След 14 км дяволски стръмно спускане, раменете ми горят от болка, краката ми се състезават с тях, а аз трябва да вървя още 3 км до Енина…
По дяволите! Имам нужда от кафе! Намерих центъра на града и фиксирах кафенето отдалеч. Поръчвам, питам отново за нощувка (със същия резултат) и се трупясвам с облекчение на стола в градината на заведението.
Ама че дилема. Мисля, че започвам да свиквам с това. Точно в момента обаче никак не ми е забавно.
На съседната маса се настани един господин – чудесно решение на друга моя чуденка – как да вляза в тоалетната с тази огромна раница. Просто го помолих да наглежда багажа ми за момент (изглеждаше ми като да заслужава доверие) и влязох вътре. На излизане минах край него да му благодаря и, ей тъй, без надежда ама да не ми е дерт, отново питам за някаква идея за нощувка.
„Ами… единственото, за което се сещам е да те поканя вкъщи.“ Почти подскочих от изненада – ама че късмет!!!
Да ви представя Стоян, който взе раницата ми и ме закара с колата до дома си (само на няколко пресечки). Седяхме и си бъбрихме с часове, като междувременно се изкъпах, изпрах, прострях и седнахме да вечеряхме и пием по чаша бира. Честно, само една чаша беше – всеки път една и съща чаша!
Казанлък
Домакинът ми се погрижи за сутрешното кафе, след което ме закара до Казанлък и замина по своите си работи.
Аз се помотах из Розовата градина (пропуснах Музея на Розата, тъй като е платен, разбира се), влязох в музея на Чудомир (тук бях готова да платя, само се надявах да е поносимо, обаче като отидох на касата, се оказа, че днес отново съм с късмет) и дори отидох до Тракийската гробница, която обаче се оказа затворена.
Е, поне на връщане от гробницата намерих много приятно малко кафе в спокойната атмосфера в парка. След което тръгнах пеша към Музея на етеричните масла, който се намира извън града, само за да разбера, че никакви пари в брой. Е, някой друг път…
Продължих бавната си разходка до Крън.
Нещо, което ме впечатли – на всяка улица има по една редици дървета. Това не е нещо невиждано. Различното в случая беше, че всички те са плодородни! Всеки може да спре да отдъхне и да опита вкусен плод – череши, вишни, сливи, черници и т.н..
Скоро стигнах „у дома“ и се заех да приготвя скромна вечеря, с която да на домакина си за щедростта и гостоприемството му.
Благодаря ти, Стоян! Благодаря за гостоприемството, доверието и приятната компания!!
Прекрасен ден…
Приятен,, спокоен и релаксиращ. Утре дилемите за решаване се завръщат, но не още – Лека нощ! 😉
Стара Загора – Хасково
Ранно ставане, стягане на раницата, кафе и потегляне към Стара Загора. Стоян ме закара доста далеч напред до най-доброто място за автостоп, снабдена с допълнително кафе и нещо за хапване.
Както той предположи, не се наложи да чакам дълго. След около 10 минути ми спря младеж, който пътуваше с колегата си за работа, и ме дръпнаха 10-ина км напред. Там, където слязох обаче не беше удобно за спиране на кола, така че беше безсмислено да стоя да чакам и продължих пеша.
Продължих да вървя и профилактично вдигах палец от време на време. Просто мястото беше кофти и нямаше как някой да спре, дори да иска. След около 3-4 км обаче една кола спря на стотина метра пред мен. Забързах леко крачка, като в движение се опитвах да анализирам и реша дали е спряла за мен. Чуденката ми премина в момента, в който шофьорът излезе и ми махна с ръка докато отваряше багажника и разчистваше за моето чудовище. Натоварихме раницата и продължихме към Стара Загора. Със Стоян… 😂
С качването в колата и разговорът се завъртя – от тема в тема, прекъсван от шеги и смях. Страхотна компания и времето минава неусетно!
При пристигането ми в Стара Загора се оказа, че хостелът, към който ме насочиха, не работи. След 2-3 минути размисъл решавам да продължа към Димитровград, вместо да търся невъзможното – евтина нощувка в Ст. Загора. Затова помолих Стоян да ме остави на удобно за целта място и се върнахме в колата.
Ми… достатъчно удобно място намерихме чак в Хасково! 😆 Просто защото му казах – спри, не искам да стигам в Кърджали още днес! 🤦🏻♀️😆
Няколкото часа, прекарани в приятни разговори и смях, просто отлетяха. Надявам се да имам възможност да се срещна отново с него и съпругата му в края на седмицата. Когато все пак попитах дали мога да пиша за него в блога, отговорът беше: „Абсолютно, можеш да пишеш каквото искаш. Стига да не си измисляте нищо!“ 😆
Благодаря!! За превоза, черешите и най-вече за чудесната компания!
Имах усещането, че това познанство има да търпи развитие (Права бях, ама шшшшштт, за това по-късно!)
Тъй като бях в Хасково по обяд, бързо успях да намеря сравнително евтин хотел, което ми даде достатъчно време да се разходя из града и да го разгледам. Освен това този ден изминах най-много километри с най-малко крачки – трябваше да спася положението и да направя тези 4 км поне 10! 😜
Кърджали
Хасково ,е изпрати сутринта „по вода“ и аромат на цъфнали липи. Още преди да напусна града, слънцето препичаше жарко и започнах да се притеснявам дали ще ми стигне водата.
Безсмислено – дори не успях да я изпия всичката, бях в Кърджали преди обяд, настанена при добър стар приятел (на когото дължа и псевдонима Ели Болярска).
Този град ми е слабост. И някак съдбовен. Единственото място, на което се връщам отново и отново. Турският език, който звучи навсякъде и обикновено ме дразни, сега ме накара да се почувствам странно нереално, да се почувствам така, сякаш дългоочакваното ми пътуване вече е започнало.
Може би всъщност е…
Първият етап от първото ми пътуване приключи. Успешно! Доволна съм от себе си. Въпреки че калното и дъждовно време наложи сериозно отклонение от първоначалния план, научих много през тези няколко дни. Включително и това, че светът е пълен с чудесни хора!! И много от тях се казват Стоян… 😆😆😆
Най-важното - искам да продължа да правя това и ще намеря начин да го направя!
Благодаря ви, че сте с мен и ме подкрепяте в този експеримент! 😁
Кърджали
На следващия ден 10 км ходене пеша, за да поддържам форма, и кафе с първия приятел, когото намерих тук преди 13 години. Стягане на раницата (за поддържане на форма 😆) и още 5 км носене за нощувка при въпросния приятел.
Междувременно интересни срещи, предизвикващи спомени и размисли. Кафе с другата ми приятелка, която често ми се иска да пребия, но обичам твърде много – Таня. Тя обаче нямаше как да мине метър – следващото прехвърляне на раницата е в нейна посока. 😁
Разходка и кафе с приятна компания. Благодаря, Вики!! И следващия път е хубаво и да се снимаме за разнообразие… 😆
Отново разнасяне на раницата и гостоприемството на верен приятел. 💝 Нова разходка и малко разкопаване на стари спомени. Изобщо този път препратките към миналото започнаха да валят още с пристигането ми в Кърджали.
Надявам се предзнаменованието да е добро!
GarsON
Jazz Fest! Бях на Бузлуджа, когато получих поканата, и реших, че това ще бъде един чудесен финал за моето малко приключение! Всъщност беше нещо повече. За съжаление дружката ми, с която обикновено купонясвахме тук, имаше друг ангажимент и аз отидох сама. Още с влизането ме заляха нюанси от миналото. Усмихнах се на себе си – не мога да променя миналото, но аз самата определено съм коренно променена вече…
Фестивалът приключи, както беше обявено. Дамата, с която деляхме една маса, си тръгна и аз започнах да се чудя дали да не направя същото. Не ми харесваше идеята просто така да стърча там. Имах огромно желание да танцувам, в противен случай вечерта нямаше да бъде завършена, само че всички бяха се хванали здраво за чашите си и нямаха никакво намерение да ги пуснат, а някак не ми се връзваше да изляза сама на дансинга.
С изключение на една девойка на маса близо до изпълнителите. Тя беше с половинката си (предполагам), но танцуваше съвсем сама – със страст и удоволствие! Не ми и трябваше повече – приближих и мълчаливо се присъединих към партито. Не я познавам, но се радвам, че все пак успях да ѝ благодаря – тя ми спаси вечерта!
Момичето си тръгна скоро, но аз вече бях набрала скорост. Знаех, че съм център на внимание (всички „културно“ смучат напитките си, само аз развалям картинката), но не ми пукаше. Откакто тръгнах преди десет дни, все съм център на внимание, започнах да свиквам с това.
Имаше много познати лица, но малко от тях се усмихваха. Усещах погледите, усещах мислите и осъждането… и се усмихвах все повече и повече – това вече нямаше нищо общо с мен. Техните предразсъдъци, тяхното отношение, тяхната действителност! Не моята!!
Благодарение на непознатото момиче, вечерта се превърна в танцов маратон и минаваше един след полунощ, когато музиката се смени и разбрах, че е време да напусна сцената. В три часа сутринта бях благополучно стигнах до леглото!
Благодаря ви!! Благодаря на дамата, която ме задържа да не се изсипя като чувал с картофи, когато се подхлъзнах на щъркела и кракът ми се закачи за стола! Благодаря и на непознатата девойка, която се забавляваше искрено и ми напомни за какво всъщност съм там!
Определено достоен завършек на моето малко приключение!
Пловдив
Е, помързелувах си достатъчно в Кърджали, време е да продължим пътуването. Ужасна влага след вчерашния дъжд. Дрехите ми, изпрани вечерта, на сутринта са още по-мокри. Така че ги закачих за раницата, за да съхнат по време на път.
Към влагата се добавят жегата и изкачването нагоре по баира на излизане от града. След 5-6 км косата ми е като след душ. Супер лепкав душ обаче! 🙉 Предчувствието ми от предишния ден се оправдава – хората в Кърджали не са склонни да спират на стопаджии.
Един шофьор на камион (мхммм, поредният за това пътуване) от Турция спря (с личния си автомобил, не с камиона) и аз слязох около 20 км по-напред. Оттам ме качи друг шофьор – друг Стоян!, който ме закара чак до Пловдив. Забравих да попитам първия господин за името, но някак подозирам, че беше Стоян! 😆
Извод: 90% от хората, които качват стопаджии, са професионални шофьори, а 90% от професионалните шофьори се казват Стоян! 😆😆😆
И отново се наслаждавам на гостоприемството на добър приятел! Благодаря, Тони! 💝
Разходка около Пловдив
След неравна нощна битка с три комара до изгрев слънце беше останал само един, но желанието ми за сън се беше стопило вече. Опаковах малка бебе-рачничка за разходка и скоро с моята домакиня бяхме вече из горите.
Както и очаквахме – дъждът ни наваля, но въпреки това си прекарахме чудесно.
Ароматът на бор и мокра трева, красивите гледки и бълбукането на горските чешми напълно оправдават мокрите обувки. И за завършек на деня – гьозлеме и турски чай при Бай Иса. Чудесен ден с чудесна компания! Благодаря!
Заминаването ми утре се отлага с още един ден, тъй като трябва да направя нещо непланирано, докато съм тук – да кажа „Здрасти!“ на зъболекаря си. 🙊
Житница
Днес не ми беше позволено да „мъкна тая раница по пътищата„. Този път „стопът“ ме взе директно от адрес. Всъщност собственият му адрес.
Докато чаках определения час на тръгване, реших да се снабдя с допълнителна бутилка газ, тъй като планирах да съм на палатка. И тук се натъкнах на интересен казус – такива бутилки няма. Обиколих половин Пловдив, намерих на 2 места, но големи (всъщност идеални, ако не се налага да ги натъпкваш в раницата с останалия арсенал) и само на едно място с точния размер на двойна цена.
Сега си правя чай на огъня! 😜
Доставиха ме направо в Житница, където предварително бях получила разрешение да разпъна палатка край реката. Първото ми диво (или почти) къмпингуване, първото ми яздене на кон (отначало малко плашещо, но пък толкова вълнуващо и забавно!!!) И първият дъжд в палатката, която се справи завидно добре!
О, да, и разхождайки се край реката с непокрити ръце и крака, разбрах, че домашният ми репелент действа перфектно. Доказано!
След като дъждът намаля, а приятел успя да ме убеди, че тапите за уши са чудесно приспивателно, към 23 ч. най-накрая поех риска да заспя, пренебрегвайки опасността от наводнение.
Чувството е просто прекрасно! 💝
Хисаря
Мокро. Кално. Поздравления за китайците, свършили са добра работа с палатката! Виждах и усещах локвите ПОД дъното, шляпах си в тях, но бях суха!
Е, не спах много, въпреки тапите за уши. В 5 часа сутринта вече седях пред „вратата“ на палатката и тъжно се взирах в калта наоколо. Това означаваше само едно – нямаше да успея да тръгна навреме – трябваше да почистя и изсуша палатката. Друг въпрос, който трябва да се обмисли…
Беше след 10 часа, когато най-после тръгнах на път. Твърде късно за разходка в жегата, но… каквото – такова.
GPS-ът ми обикновено е много точен, но често при възможност, предпочитам и да попитам някого за посоката. Така спечелих едни 2-3 км, тъй като господинът, когото попитах, се притесни, че трябва да мина през нивите, и реши да ме изкара до главния път. Благодаря!!
Там, пренебрегвайки клаксоните и жестовете на шофьорите (без дори да се опитвам да стопирам!), се наслаждавах на пейзажа, на вкусните сливи и на вятъра, който крадеше шапката ми и направи жегата поносима. Някъде по средата на пътя един възрастен господин спря и ме закара до центъра на Хисаря.
Настаняване, душ и бърза разходка преди дъжда. Все пак не заваля! Ако бях на палатка, със сигурност щеше да вали… 😈
Калофер
От началото на пътуването всеки ден ставам в 5:00 – 5:30 сутринта. Днешният ден не беше изключение. Опаковам раницата, приготвям си кафе, малко храна за из път и поемам.
След няколко километра един пикап ме подмина, после забави и спря. Бивш планински водач реши да ме закара десетина километра след собствената си дестинация, за да изляза на главния път за Калофер. Благодаря!!
Говорихме си за планини, преходи, хора и обичаи. Оказа се, че моят билет в случая е раницата ми с нейния достолепен вид – затова беше подминал, после при вида ѝ размислил и спрял по-напред.
След известно време ходене, спрях в полето за бърза „закуска в тревата“ и продължих.
Не след дълго един автомобил спря недалеч от мен и включи аварийни светлини. Бях сигурна, че не е за мен – такива скъпи коли не качват стопаджии, но за всеки случай леко увеличих темпото. Оказа се, че наистина мен чакат.
Още щом отворих задната врата и шокираното ми изражение се смени с широка усмивка – там се кипреха две спретнати раници и четири туристически щеки! Това обясняваше нещата! 😁 Още едни страхотни хора в живота ми. Благодаря!!
Младата двойка планинари ме остави на входа на Калофер, където щеше да ме чака стар приятел един друг живот в Лондон. И денят (както и вечерта) беше решен. Шепата орехи приготвени за обяд бяха заменени от кафе и чиния с невероятна домашна баница!
Страхотна разходка по една от туристическите пътеки наблизо – прекрасно място! Само една от табелите там малко не ми хареса (Забранено за палатки)… 😉
Приятна компания и слънчево време. Благодаря, Бичева!! 💝
Казанлък
Небето е покрито с облаци, прогнозата е за силен дъжд следобед и утре, а усещането е някак странно. Време е вече да се прибирам – с тази прогноза последните километри няма да са удоволствие, затова по-добре да стигна до гарата и да завърша, както започнах – с влака.
Разбира се, това не означава от леглото директно до гарата! До обяд имам достатъчно време да походя и да се насладя на последните нотки свобода и красота. Докато се движа успоредно на влаковата линия, мога да реша на коя гара да се откажа от ходенето.
Е, не очаквах това да е гара Казанлък! 😆.
Още в Калофер, някъде по центъра, съвсем неочаквано до мен спря една дама, която каза, че отива към жп гарата и предложи да ме закара, ако съм в същата посока. Не знам кога ще спра да се изненадвам в такива ситуации…
От гарата продължих по шосето към следващото село по линията и точно преди да го стигна, отново вдигнах палец. След 2-3 км една много приятна двойка, пътуваща за Казанлък, спря и ме взе. Изобщо не смятах да се връщам там, но защо пък не!
Оказа се, че шофьорът е и пилот, който пътува към летището по работа. Предложи ми да отида с тях и аз с готовност приех поканата. Някой ден може да се престраша и да полетя самата аз…
Обратно вкъщи
От летището до жп гарата в Казанлък и с влака до вкъщи. Първото ми (от много!) пътуване, чиято единствена цел беше да самото пътуване и усещанията, които предизвиква в мен, приключи.
Как да стигнем от точка А до точка Б, научаваме още докато правим първите си стъпки. Не успяваме да се научим как да се насладим на процеса обаче. А той може да бъде невероятно преживяване. Предизвикателство криещо трудности и неудобства, но те са ниска цена за емоциите, впечатленията и свободата, даващо в замяна.
Ще ми трябва известно време, за да успея да обмисля и асимилирам всичко, което преживях, но това, в което съм сигурна повече от две седмици, е, че искам да продължа да го правя!!
Благодаря на тези, които бяха до мен в този мой експеримент! На тези, които ме подкрепяха и ми даваха сили в трудните моменти! Благодаря и на всички прекрасни хора, които срещнах по пътя си и които станаха причина да направя нещо, което доскоро смятах за невъзможно!
Равносметката е 20 дни на път, изминати над 540 км (според Polarsteps), от които над 200 - пеша (с над 20-килограмова раница).
